— На френски се произнася Луи — търпеливо възрази Луис.
— Ти не видя ли как изглеждаше? — сопнах се аз. — Все едно, че го е удрял влак. Парагон сигурно му е разказал всичко, което може да си спомни още от училището насам.
— Значи този Голем знае повече от нас, а?
— Всички други знаят повече от нас.
Отвън се чу шумът на автомобилен двигател.
— Пицата идва — рекох и ги изгледах.
Никой не посегна към джоба, значи пак бе мой ред.
— Аз ще платя — рекох и тръгнах към вратата.
Отворих, взех двете големи кутии и докато плащах, момчето тихо рече:
— Вижте, не желая да ви плаша, но ей там има един скрит човек. Струва ми се, че следи къщата.
— Къде е? — прошепнах, без да се оглеждам.
— Зад дясното ми рамо — всред дърветата.
— Благодаря. Не гледай към него, просто се качвай на колата и заминавай — рекох и му пуснах десетарка отгоре.
Момчето кимна и точно така постъпи. Аз се почесах небрежно, вдигнах лице към небето, сетне крадешком хвърлих обзорен поглед към периферията на градината. Смрачаваше се, а сред дърветата леко белееше нещо — нечие лице. Прибрах се в коридора, оставих пиците и извадих пистолета, като тихичко рекох през рамо.
— Хей, момчета, имаме си гости.
Сетне излязох на верандата с отпусната ръка — патлака в нея. След мен тръгна Ейнджъл, извадил своя глок. Луис изчезна, но отлично знаех, че вече се е измъкнал през задния вход и обхожда незнайния посетител. Бавно слязох от верандата и пристъпих в градината. Не бързах, исках по-добре да огледам непознатия. Ето го! Гол скалп, бледолико лице, тънки устни почти като черти, черни очи. Не се крие, стои на място, отпуснал свободно ръце встрани — да се види, че са празни. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, а отгоре дълго палто. Също черно. Във всяко отношение приличаше на човека, който бе отнесъл Лестър Баргъс, а вероятно и Картър Парагон.
— Кой е тоя? — прошепна Ейнджъл зад мен.
— Предполагам онзи с готиното име.
Наведох се, оставих пистолета на земята и тръгнах към него.
— Птицо! — изсъска отзад Ейнджъл, а в гласа му затрептя напрежение и притеснение.
Искаше да ме предупреди да не рискувам излишно.
— На моя собственост е и го знае — рекох през рамо. — Дошъл е да ни каже нещо и иска да го направи лице в лице.
— Тогава мини вдясно, мамка му… — сопна се Ейнджъл. — Ако понечи да вади, да мога да го перфорирам…
— Благодаря, няма нужда — рекох, но за всеки случай се дръпнах вдясно, за да има чисто поле за огън.
Когато се приближих на около два метра, онзи вдигна ръка.
— Достатъчно, г-н Паркър — рече спокойно, а в гласа му звучаха странни за английския съгласни — може би от европейски езици. — Предлагам и вашият приятел встрани да остане на място. Не съм дошъл тук с цел да ви навредя.
— Луис! — извиках високо. — Всичко е о’кей!
От дърветата вляво, недалеч от нас, се отдели тъмна фигура. Луис не свали оръжието, но спря, където беше.
Светлината не бе особено добра, но лицето на посетителя ярко изпъкваше, удивително бяло. По устните и бузите друг цвят сякаш нямаше, само под очите — две ивици в малко по-тъмен, възсинкав и безжизнен тон. Като се има предвид отсъствието на всякакви косми по лицето, то изглеждаше като восъчно и незавършено. По скалпа имаше стари и дълбоки белези, както и по местата, където би трябвало да са веждите му. Забелязах още нещо: лицето бе сухо, кожата бе напукана и се белеше на места като на влечуго, което си сменя кожата.
— Кой сте вие? — попитах.
— Мисля, че знаете.
— Голем, така ли?
Очаквах да кимне, дори може би да се усмихне, но вместо това мъжът каза:
— Голем е просто мит, г-н Паркър. Вие в митове вярвате ли?
— В миналото съм ги пренебрегвал и омаловажавал. Случвало се е да бъркам. Днес се опитвам да бъда напълно обективен и открит за всичко. Защо убихте Картър Парагон?
— Въпросът всъщност трябва да бъде поставен иначе, г-н Паркър. Защо го притиснах ли? По същата причина, по която вие се явихте в дома му един час по-късно. За да разберете какво знае той. Смъртта му бе следствие, а не предварителна цел.
— Но и Баргъс убихте.
— Г-н Баргъс снабдяваше с оръжие зли люде — просто отвърна мъжът. — Но вече няма да го прави.
— Бил е невъоръжен.
— И равинът е бил невъоръжен.
Всъщност този Голем не произнесе думата равин, а rabbe, като юдейската.
— Око за око, а? — рекох аз.
— Може би. Но и за вас зная нещичко, г-н Паркър. Не мисля, че сте в позиция да ме съдите.