Беше обвивка от бучки захар.
Рейчъл бе в началото на коридора, Пъд я бе хванал за рамото и я тикаше навътре — в самата кухня. В устата й бе натикал шалче, а ръцете й бяха завързани на гърба.
Видя ме, извъртя се зад нея и застина.
Пуснах плика на пода, посегнах към пистолета. В същия миг Рейчъл се изви в ръцете на Пъд и с отривисто, светкавично движение заби глава в лицето му. Мисля, че го намери в носа, доста сполучливо. Той залитна назад и замахна към нея — с опакото на ръката. Пръстите ми бяха вече на дръжката на пистолета, когато нещо твърдо ме тресна в слепоочието и аз се свлякох, а в очите ми блесна огненобяла светлина. Усетих ръцете по мен, сетне оръжието ми вече го нямаше, а по разляното мляко заблестяха алени капки. Опитах се да стана, но дланите ми се плъзнаха по мокрия под, краката ми бяха необичайно тежки и непохватни. С мъка надигнах глава и видях юмрука на Пъд, сипеше удари по главата на Рейчъл, която също политна към пода. По лицето и по ръката му имаше кръв. Отново нещо тежко се стовари върху бедната ми глава, усетих и трети удар и сетне нищо не помня. Поне за доста дълго време.
Дойдох в съзнание бавно, постепенно — на етапи, на етапи или поне така ми се струваше — като че газя през гъста, червена течност. Смътно усещах, че Рейчъл седи на кухненски стол до масата, все още облечена в бялата памучна роба. Постепенно очите ми се избистриха и видях зъбите й, прозиращи зад напъханото в устата й шалче, а ръцете й бяха все така закопчани на гърба. На челото имаше кръв, на бузата одрано, окото — посинено. Кръвта бе потекла надолу, за да стигне до шалчето. Гледаше ме втренчено и неистово, сетне очите й заиграха надясно, тя се опита да поклати глава, сякаш да ми каже нещо. Понечих да повдигна глава, но някой отново ме удари, пак загубих съзнание.
Известно време се носех в някакво мъгляво течение, в странно неведение, от време на време, изглежда, закачах и контактувах с реалността, после отново ме унасяше. Ръцете ми бяха завързани, но поотделно — изглежда, с жица, бяха ме поставили седнал на стол. Опитам ли да ги помръдна, боли — жицата бе затегната. Главата ме цепеше ужасно, в очите ми май имаше кръв. Като през мъгла чух нечий глас:
— Значи това е мъжът?
Стори ми се, че принадлежеше на много възрастен човек, хриптящ, въздрезгав и слаб. Като запис, идващ от старо радио. Пак се опитах да повдигна глава и този път забелязах някакво движение в сенките на дългия коридор: гърбава фигура, приведена, в черно. До нея имаше друга — по-висока. Реших, че може би е на жена.
— Мисля, че вече трябва да си тръгваш — рече мъжки глас и незабавно разпознах внимателната, уравновесена ритмика на говора. Г-н Пъд.
— Предпочитам да остана — рече фигурата и този път гласът прозвуча съвсем близо. — Нали знаеш, че много обичам да те гледам, когато работиш.
В същото време усетих нечии пръсти по брадата, замириса ми на солена вода и кожа. Усетих и дъха му. Вонеше на гнило, сякаш се разлага нещо вътре в него. Направих опит да отворя очи, но стаята се завъртя с шеметна бързина и ми прилоша, затова ги затворих. Но чувствах присъствието, пръстите, които ме опипват, като че търсят костта под кожата. Сетне ръката се премести върху рамото, по ръцете, по дланите.
— Не — отвърна гласът на Пъд. — Никак не бе разумно да идваш. И то точно днес. Трябва да тръгваш.
Чух или почувствах как другият въздъхна или издиша — мъчително, тежко. Сетне:
— Той ги вижда, знаеш — прозвуча старческият глас. — Вижда ги… просто го усещам, то се излъчва от него. Този е необичаен човек, измъчен човек…
— Ще прекъснем мъките му — веднъж и завинаги.
— И нашите — рече старият. — Има силни, здрави кости.
Не повреждай пръстите или ръцете. Искам ги.
— А жената?
— Прави каквото трябва, но едно обещание да я пощадим може да направи този мъж — любовника й — по-отстъпчив.
— И ако умре…?
— Има прекрасна кожа — мога да я използвам.
— Каква част? — попита Пъд.
Настъпи мълчание.
— Цялата — рече гласът след известно време.
Чух стъпки около мен. Червената пелена пред очите ми бавно се вдигаше. Мигах, очите ми сълзяха и може би кръвта постепенно се разнасяше. Сега видях онази странна, безименна жена с обезобразения врат. Гледаше ме с присвити очи, в тях имаше омраза. Чиста и ярка. Докосна врата ми с пръсти. Потреперих.
— Хайде, тръгвайте — нареди Пъд и тя се поколеба за миг, сетне се отдалечи с видимо съжаление.
Сля се със сенките покрай стената, сетне забелязах две фигури, които излязоха през предната врата и пристъпиха на верандата. Опитах се да ги проследя докрай, но шамар по бузата ми даде да разбера, че това е нежелателно. И тогава в пространството, което можех да следя с очи, се появи още една — нова фигура. Жена, облечена в син пуловер и панталони, с разпусната по раменете коса.