— Разпознавате ли го? — попита ме любезно.
Зад стъклото кафявият отшелник се изправи на няколко от крачетата и се откри познатият ми корем, сетне се плъзна назад, другите крачка зашариха по стената, а върху цефалоторакса зърнах за миг типичния, подобен на леко удължена цигулка, знак, който дава на този вид едно от нарицателните прозвища.
— Някои хора го наричат отшелник, г-н Паркър. Loxosceles reclusa. Казах му вече какво направихте с братята и сестрите му в пощенската кутия. Убеден съм, че не му е харесало. Живи да ги изгорите! Не е спортсменско, г-н Паркър, ама съвсем не е!
Поднесе шишенцето към лицето ми и внимателно го разклати. Паякът вътре инстинктивно се наежи, пипалата му се източиха напред.
— Някои хора твърдят, че отшелниците са гадни, отровни арахниди, аз пък се възхищавам от тях. Най-напред от агресивността им. Забележителни са в това отношение! Понякога им подхвърлям черни вдовички… хм, да се чуди просто човек как добре си похапват от тях, да. Но пък най-интересното нещо е отровата.
Очите му проблеснаха под надвисналата над тях кожа, долових лека миризма — неприятна, химическа, като че при възбуда и неговото тяло отделя някакви токсини.
— Отровата, която използва при нападение на хора, не е същата, с която парализира и убива плячката си от насекоми. В нея има един допълнителен компонент — специфичен токсин. Като че това мъничко същество познава, по-точно разпознава хората, да. Всъщност винаги ги е разпознавало и си е изработило оръжие против нас. Оръжие с голяма и неприятна сила, знаете.
Отстъпи и отново се доближи до Рейчъл, като допря бурканчето до бузата й. Тя рязко отдръпна глава; забелязах, че се разтрепери силно, от очите й шурнаха сълзи. Сега потръпнаха пък ноздрите на г-н Пъд, като че подушваше страха и отвращението й.
Но сетне тя погледна към мен и съвсем леко поклати глава.
— Отровата причинява некроза. Механизмът е прост, г-н Паркър, белите кръвни телца се обръщат срещу собствения си организъм. Кожата се подува, подпухва, сетне започва да гние, а организмът просто няма сила да се бори с този процес. Някои хора страдат ужасно. Дори умират. Чувал съм за едного, който направо починал — час след ухапванията. Удивително, нали? Такова мъничко същество, а причинява такива страдания, нали? На покойния г-н Шайн му позволих да се запознае най-интимно с тяхното естество. Жалко, че не успя да ви разкаже, преди да умре.
Други пък са като имунизирани срещу отровата. Не им действа, знаете. Изобщо. И ето този факт ни дава основание за един интересен тест. И ако не кажете онова, което ми е нужно, ще го приложа на вашата курва. На кожата й по-точно. Тя вероятно дори и няма да усети ужилването. А ние пък ще изчакаме малко. За да свърши работа, съответната противоотрова трябва да се инжектира в разстояние на половин час. Ако откажете да сътрудничите, боя се, че ще останем тук много повече от това време. Ще започнем с ръцете, сетне ще преминем към лицето и накрая — към гърдите. Ако и това не успее да ви разчувства, ще прибегнем до помощта и на други мои питомци. Тук имам и черна вдовица, знаете. А и пясъчен южноафрикански паяк, към когото съм особено привързан. Тя ще успее да го поеме и в устата си — преди да умре, разбира се.
Сега пък разклати бурканчето в посока към мен.
— За последен път, г-н Паркър, кой е бил вторият пътник и къде се намира сега тя или респективно той?
— Не зная — отвърнах. — Честно, все още не съм успял да стигна до въпросното лице.
— Не ви вярвам — отсече Пъд и бавно, бавно започна да отвива капачето на шишенцето.
Извих се в стола, напрегнах сили, когато го доближи до лицето на Рейчъл. Пъд разтълкува движението ми като признак на слабост и възбудата му като че нарасна. Само че не беше стопроцентово прав. Столовете у дома са доволно стари. Били са чупени и поправяни множество пъти — в продължение на петдесетина години. Като използвах силата в раменете си и извивах ръце колкото можех, усуквах облегалката спрямо основната рамка и след малко усетих, че някои от съединителните винтове поддадоха. В следващия миг столът бе вече готов да се разпадне, ребрата от облегалката — да излязат от гнездата.
— Честно говоря — повторих ясно. — Наистина не зная.
Напънах пак, усетих познатото ми тъничко скърцане. Столът бе повече от готов. Торанс до мен бе зяпнала паяка и Рейчъл с отворена уста, чувах я да диша ускорено, проклетницата. Пъд отви капачката и захлупи шишето върху ръката на Рейчъл. Като допряна вендуза. Сетне раздвижи бурканчето, за да провокира насекомото. Очите на горката Рейчъл се разтвориха неимоверно и тя проплака, колкото й разрешаваше шалчето. Изглежда, че паякът я ужили, защото Пъд разтвори уста и запъшка тежко, сетне се извърна към мен, а в очите му светеше абсолютно, перверзно удоволствие.