Докато гонех колата към болницата, Рейчъл не бе промълвила и дума. Седеше и само трепереше цялата, като непрекъснато притискаше мястото, където я бе ужилил паякът. Когато я носех, забелязах драскотините и синините и по главата, но за щастие се оказа, че мозъчно сътресение няма и че вероятно скоро ще се оправи. В интерес на истината и мен ме прегледаха обстойно, включително и главата — и как не — след толкова много чукане по нея. Зашиха ми раните по скалпа — някъде може би десет шева. Беше вече рано привечер, когато цъфна Рамос — от детективския отдел на Скарбъро, а с него и по-висше ченге — детектив сержант Уолъс Макартър, всъщност старшият на отдела. Незабавният им въпрос бе: коя е пострадалата жена? И по-точно — къде е тя в момента?
— Ами лежеше на пода — където я и оставих — отвърнах, също озадачен.
— Е, добре, но там е нямало никой, нищо — когато първата патрулка пристигнала у вас — недоволно рече Макартър. — Доста кръв по пода в твоята кухня — да, в двора също, но мъртва жена — тц.
Седна срещу мен на стол в неголямото помещение, което болницата използва за среща на роднини, обикновено на починал пациент.
— Сигурен ли си, че е била мъртва?
Поклатих глава и отпих от хладкото кафе.
— Виж какво, аз й забих едно парче дърво — здраво в ребрата, може би между номер три и четири, и вложих цялата си сила. Стори ми се, че умря — поне пред мен. Но няма начин да е станала и да си е тръгнала, разбираш ли?
— Значи допускаш, че онзи тип, когото наричаш г-н Пъд, се е върнал да си я прибере, така ли?
— Не намерихте ли едно куфарче на масата? Пълно с паяци, а?
Макартър поклати глава.
— Тогава трябва да е бил той.
Едно-единствено нещо си помислих в този момент: Пъд трябва да е рискувал невероятно, ама идиотски, като в някой филм! Да се върне, за Бога! И в най-добрия случай е разполагал само с няколко минути.
— Вероятно разчита да ви обърка, изобщо максимално да замъгли случая. Без жената нямаме нищо, ама нищо, разбираш ли? Нищо не го свързва с нея. Или с която и да е друга… — рекох с искрено съжаление.
— Ти знаеш ли я коя е?
— Мисля, че се казва Торанс. Беше секретарка на Картър Парагон.
— Покойният Парагон ли? — попита със съмнение Макартър и извади от джоба тефтер, изчака ме търпеливо да повторя, но в същия миг чух гласа на Рейчъл — викаше ме.
— Ей сега се връщам — рекох на Макартър и той ме изгледа враждебно.
Май му се искаше да ме грабне за врата и да ме разтърси здраво, та да изплюя всичко, което знам по случая. Но кимна неохотно и ми позволи да го оставя.
Когато приближих количката с Рейчъл, Ейнджъл се изправи и дискретно се оттегли към прозореца. Лицето й бе бледо, по челото и горната устна лъщеше пот, но стисна ръката ми здраво.
— Как си сега?
— Първо, да ти кажа, Паркър, че съм много по-издръжлива, отколкото си мислиш.
— Да, бе, знам колко си издръжлива.
Тя ме изгледа продължително и кимна.
— Може би си прав — рече и погледна зад гърба ми към стаята, където чакаха Рамос и Макартър. — Какво ще им кажеш?
— Всичко, което мога.
— Ама не и всичко, което знаеш?
— Е, не би било разумно да го правя.
— И се каниш да прескочиш до семейство Бекър, нали?
— О, да.
— И аз ще дойда. Може би ще успея да ги убедя, защото ти едва ли ще можеш. Ако сега заедно с Луис им се изтресете на тези хорица, те ще загубят и ума, и дума от страх. Направо ще ги изплашите до смърт. А пък ако намерим Марси, ще ти е нужна една мила женска дума и приятелски настроено лице, така де.
Права беше.
— Добре де. Но първо почини малко, сетне ще прескочим. Няма да тръгвам без теб.
Тя се усмихна доволно и пусна ръката ми. Ейнджъл отново се настани на стола. Забелязах подутината на дългата му риза. Носеше глока под нея, в кобур на кръста.
От съседната стая долетяха високи гласове. Влязох и в същия миг Рамос излетя навън като ужилен, по петите му хукна и Макартър, но ме видя и се спря.
— Какво става?
— Едни риболовци забелязали яхтата на Джак Мерсие на около две мили от крайбрежието — неуправляема. Вълните я Носели към брега — преглътна Макартър, — а на мачтата висяло завързано човешко тяло.
Моторната лодка „Ревинънт“ (което ще рече завърнал се от света на мъртвите!) влязла в дока на Портланд преди пет дни. Била около осемметрова моторница с кабина, тип „Грейди Уайт Сейлфиш 25“, с чифт извънбордови двигатели „Сузуки“, собственикът платил авансово 175 долара за пет дни престой при стандартна тарифа — 1 долар на фут за денонощие. Оказа се, че всички данни, които бе дал на администрацията, са фалшиви: и името, и адресът, телефонният и регистрационният номер — от началото до края.