Какво ви струва само да… ?
Това бяха думите на Джак Мерсие, казани онзи първи ден на нашата среща, когато ме бе помолил да се занимая със случая Грейс Пелтие. Сега се връщаха към мен с неведома сила — след като научих какво бяха намерили в главния салон на „Илайза Мей“. Под онези залети с кръв палуби, под разпнатия на мачтата Джак Мерсие. Връщаха се стотини пъти и блъскаха по съзнанието ми като стоманени чукове. Върнаха се и на следния ден, когато разлистих вестниците и погледнах снимките на яхтата, по-малките фотографии на Джак и Дебора Мерсие, на адвоката Уорън Обър и съпругата му Елинор.
Какво ви струва само да…?
Сетих се и как бях седял на онази пейка на борда на „Мърин 4“, мокър и треперещ от студ, сред крясъците на чайки и гларуси, докато теглеха „Илайза Мей“ към брега. Бяхме останали повече от два часа в откритото море и сетне очертанията на разпнатия Мерсие бавно чезнеха в падащия мрак. Единствен с мен говори Макартър, и то само за да ми разкаже накратко за видяното в трюма и за написаната с кръв дума на стената.
Грешници…
— Баптистите от Арустук… — рекох аз.
Макартър сви устни.
— Малко е рано да търсиш такива подражателски изпълнения — мрачно отвърна той и поседна до мен.
— Не е подражателство — настоях аз. — Същите хора са.
В краката ни плисна вода.
— Виж сега… онези баптисти са мъртви отпреди повече от трийсет години. Дори и истинският им убиец да е жив, защо му е притрябвало да започва отново, а?
Прекалено бях уморен, за да играя игри, да продължавам да крия туй-онуй. Прекалено уморен.
— Мисля, че те изобщо не са спирали да убиват. Продължавали са си през всичките тези години — но тихо, дискретно, тайно. Мерсие бе тръгнал по дирите им и, изглежда, ги бе почти настигнал, вероятно разкрил, опитваше се да упражни натиск върху Братството — чрез съда и данъчните. Искаше да ги изкара на светлото и ето че успя. Но затова пък те го убиха, както убиха и другите, осмелили се да застанат до него в тази мисия: Йоси Епстайн от Ню Йорк, Алисън Бек от Минеаполис, Уорън Обър, дори и Грейс Пелтие.
Сега излизаше, че контрамерките им са почти изцяло проведени. Думата на стената го доказваше: тя бе далечно и нарочно ехо от клането, с което бяха започнали, което бе разкрито като деяние съвсем неотдавна. Оставаше им само едно-единствено дело за довършване: да си възвърнат последното „Откровение“. Като свършат и това, просто ще се изпарят, ще изчезнат и иди, че ги гони. Ще се скрият завинаги в някоя от онези тихи, тъмни и черни на цвят пещери в безкрайния ни кух свят.
— Кои са тези ТЕ? — попита Макартър.
— Семейство Фокнър — отвърнах аз. — Фокнърови са истинското Братство.
Макартър съжалително поклати глава.
— Ти самият си затънал в лайната до шията, Чарли, да знаеш.
Замълчах, тишината неочаквано разкъса шумът на приближаващия „Мърин 1“.
— Отиват да докарат съдебния лекар, за да извърши съответните формалности — уморено рече Макартър и отключи белезниците. — Ти върви с тях. Сетне ще изпратя някой да те доведе в отдела и ще си продължим разговора.
Остана загледан в мен, докато внимателно слизах на по-малката лодка. Тя направи отривиста маневра и се насочи към брега, а „Илайза Мей“ си остана на място. Слънцето вече потъваше на хоризонта, вълните играеха като в пламъци.
Изведнъж ми се стори, че на фона на аленеещата небесна твърд съзирам черен флаг — трупът на Мерсие чернее срещу червеното.
По-късно седях във фоайето на полицията и гледах дежурните зад непробиваемите стъклени прегради. Бях целият подгизнал, зъбите ми тракаха от студ, нямаше начин да се сгрея. Без да искам, за кой ли път препрочитах полицейските бюлетини на таблата по стените, плакатите с профилактични съвети за различни болести и какви ли още не дивотии. Струваше ми се, че вдигам температура. Главата ме болеше, особено неприятно усещах раната с шевовете на скална — имах гадното усещане, че са се скъсали.
Накрая ме въведоха в конферентната заличка, където току-що бе завършило заседанието на местните полицейски шефове. Бяха схрупали Макартър с все дрехите за това, че ме бе пуснал на борда на полицейската лодка. Поднесоха ми чашка кафе, напразно се опитвах да се стопля с него, а на вратата стоеше патрулно ченге и подозрително ме оглеждаше. Сигурно си мислеше, че се каня да свия някои от окачените по стените евтини награди.
Сетне влязоха Макартър и капитан Боби Мелия — един от двамата пряко подчинени на полицейския началник Байрън Фишър. Макартър носеше магнетофон. Включиха го, седнаха срещу мен и ми наредиха да разправя всичко, което знам — от началото до края. В същия миг влязоха агент Норман Бун и Елис Хауард от портландската полиция.