Разказах им каквото знаех. Отново.
И отново.
И отново.
Бях уморен, гладен, изстинал до костите. Всеки пореден път ставаше все по-трудно да си спомням къде какво бях пропуснал да кажа, а въпросите им растяха по брой, все по-специфични и точни, лицата им се изостриха и озлобиха. Все пак знаех, че не бива да споменавам нищо за Марси Бекър. Защото ако Братството имаше човек в полицията, то все едно че й подписвах смъртната присъда. Опитваха се да ме плашат с какво ли не: че щели да ме обвинят в съучастничество с убийците на Джак Мерсие, в укриване на важна информация от компетентните органи, в опит да попреча на правосъдието да си върши работата и Бог е свидетел какви ли простотии още не измислиха. Просто физически усещах вълните на омерзението и гнева им да се разбиват в мен.
От лодката липсвали две тела: от проверките се бе оказало, че онзи, който мязаше на порнозвезда, и Куентин Харолд са били там в качеството си на охрана на двете семейства — Мерсие и Обърови. Въпреки че що за охрана са тези двамата, никой не знае. Ченгетата от Скарбъро имаха хипотеза: те първи са загинали в откритата стрелба. Джак Мерсие се опитал да изстреля сигнална ракета, не успял, вместо това неволно си подпалил дрехите сам. В помещението, където бяха намерили телата, имало и револвер — колт, но с него не било стреляно. На пода били разпилени патрони — като че някой е направил последен, отчаян опит да зареди.
Какво ви струва само да…
Жадувах час по-скоро да се разкарам от това място. Трябваше да поговоря с Бекърови, да ги помоля, накарам, принудя, дори и с помощта на оръжие, да ми кажат къде се крие дъщеря им. Трябваше да разбера какво бе разкрила Грейс Пелтие. Исках да поспя.
Най-вече трябваше да намеря г-н Пъд и онази нямата, и стария, който бе поискал кожата на Рейчъл: Преподобния Фокнър.
Съпругата му бе сред смъртниците от Сейнт Фройд, но не и двете му деца. Момче и момиче — добре помнех. На каква възраст би трябвало да са днес: някъде към края на четирийсетака, началото на петдесетте, нали? Г-ца Торанс бе прекалено млада, Лутц — също. Освен ако нямаше още някои скрити-прикрити тук или там — нещо, в което аз лично се съмнявах, значи остават само Пъд и нямата. А те очевидно са Ленърд и Мюриъл Фокнър — помощници, оръдия, изпълнители на бащината воля.
Пуснаха ме чак след единайсет същата вечер. Откараха ме с полицейска кола до моята. Заплахите, заканите и предупрежденията им все още ми дращеха тъпанчетата. Когато се прибрах, Ейнджъл и Луис бяха при Рейчъл, пиеха бира, гледаха телевизия, бяха намалили звука почти до край. И тримата ме оставиха на мира да се изкъпя и преоблека. На кухненската маса заварих нов клетъчен телефон — бяха взели паметта от стария. Отворих хладилника, измъкнах бутилка пиво — отворих я и вдъхнах миризмата. Хмел и плодово сладникава, приятна. Отпих — първата ми глътка алкохол от две години насам. Задържах я максимално дълго в устата, преглътнах, повечето беше слюнка. Останалото налях в чаша и изпих половината от него. Загледах се в другата половина в чашата. След малко отидох до мивката и я излях.
Е, едва ли бе миг на откровение, по-скоро бе потвърждение на дадения отдавна обет. Не ми се пиеше или може би не ми се пиеше точно сега. Ейми се бе оказала права: алкохолът е само нещо, което запълва дадена празнина, а аз вече бях намерил и други начини да постигам същото. И поне сега едва ли щях да намеря истината в някоя бутилка.
Отново потреперих — въпреки горещия душ и топлите дрехи. Бях се намръзнал здравата, струваше ми се, че в устата все още усещам морската сол, в косата — пяната на вълните. Само го помислих за миг и отново се върнах в морето, на лодката до „Илайза Мей“ и увисналото на мачтата тяло на Джак Мерсие.
Захвърлих биреното шише в боклука за рециклиране и в този същия миг зърнах застаналата на вратата Рейчъл.
— Не върши работа, а? — рече тя тихо.
Поклатих глава. За момент не можах да намеря думи… нещо вътре в мен студенее, в същото време лудее, същи камък в сърцето, което се мъчи да го изхвърли. Усещам болка някъде в средата на тялото, тя тръгва да се разпростира навсякъде: в ръцете, краката, слабините, в краищата на ушите дори. Върви на вълни, на вълни и ме раздрусва целия, налага се да се хвана за мивката, за да не падна. Затварям очи и виждам:
Вадят млада жена от петролен варел до един канал в Луизиана, устата й отворена, зъбите й се белеят агонията е била страшна, по тялото са избили телесни мазнини… там я е набутал Пътника, след като я е ослепил и убил…