Посред нощ у дома тича мъртво момченце, зове ме да си играем…
Джак Мерсие пламти като факла в отчаян зов за живот, а окървавената му съпруга я тътрят надолу по стълбата…
Кръв и вода, смесени по бледото, разкривено лице на Мики Шайн…
Дядо… паметта вече му изневерява…
Баща ми, седнал на стола в кухнята, разчорля косата ми нежно с огромната си ръка…
Сюзън и Дженифър, с одрани кожи, завързани за столовете в кухнята — завинаги изгубени, но в същото време и недалеч от мен, но винаги в мен…
Болката набъбва ли набъбва, шуми като вълни, чувам гласове — те ме викат, зоват ме отново и отново. Думите преминават в крясък, той се усилва, прелива в кресчендо, тялото ми се разтриса, устата ми се отваря и чувам собствения си глас.
— Не съм виновен аз… — това казах.
— Не те разбирам — отвърна Рейчъл и присви очи в недоумение.
— Не съм виновен аз — за нищо не съм виновен — настоях аз и усетих, че между думите ми като че зейват празнини, като че ги плюя и примигвам под светлината. Облизах устни — сол и бира. Главата ме заболя отново, запулсира в ритъм със сърцето, като че ме полазиха пламъци. Миналото и настоящето се завъртяха в някакъв огнен шемет, като тела на любовници, като кълбо змии в яма. Нова смърт и стара, стара вина и пресни угризения, а болката в мен — бяла като нажежено желязо.
— За нищо — пак повторих и очите ми се замъглиха.
Сега бях готов да се закълна, че по лицето и в устата си усещам морската вода.
— Нямаше начин да ги спася. Ако бях с тях, щях да загина и аз. Направих всичко, което можех. И все още се опитвам, но нямаше начин да ги спася…
Не знаех за кого говоря. Сигурно за всички тях: мъжът на мачтата; Грейс и Къртис Пелтие; за една жена и едно дете, мъртви на пода на евтин апартамент преди година; за друга жена, за друго дете, в кухнята на дома ни в Бруклин още една година преди това; за татко, за мама, за дядо; за момченце с дупка от куршум вместо око.
За всички тях.
И пак чух гласовете им: викат ме от местата, където лежат; ечат през дупки и къртичини, в каверни и пещери, празнини и кухини, а целият ни кух свят вибрира от тези звуци.
— Опитах — потретих, — но не бе възможно да спася всички.
И тогава усетих ръцете им по мен, а светът наоколо рухна в очакване да го изградя наново в образ и подобие наше.
Глава двайсет и четвърта
Заспах в ръцете й, но спах лошо, тежко, в непрестанен сблъсък с разни виещи се, налитащи ми остроноктести твари. Ейнджъл и Луис бяха останали да спят в къщата, всички врати бяха здраво заключени и залостени. Ужким бяхме в безопасност, но Рейчъл до мен не можеше да си намери място. Потъвах в някаква черна вода, където ме чакаше Джак Мерсие, същинска пламтяща факла под вълните, до него Къртис Пелтие, от ръцете му тече гъста черна кръв и струи към дъното. Опитвам се да се изкача, а те ме дърпат надолу, мъртвите им пръсти здраво впити в краката ми. Главата ме цепи, дробовете ми ще се пръснат, натискът върху цялото ми тяло расте ли расте принуден съм да си отворя устата, а в нея и в носа нахлува солената вода.
И тогава се събуждам. Пак и пак. Намирам я притисната в мен, нежно ми шепне успокоителни слова в ушите, ръцете й ме галят по мократа коса, разтриват слепоочията ми. И така минава нощта.
На следващия ден закусихме набързо и се приготвихме за излизане, но се разделихме на две групи. Луис, Рейчъл и аз към Бар Харбър, окончателно решени на всяка цена да говорим с Бекърови. На всяка цена. Ейнджъл бе поправил домашния телефон и щеше да остане в къщата, за да е готов за всякакви маневри, ако такива се наложат. На път към колата проверих клетъчния телефон за евентуално оставени съобщения. Имаше само едно — от Али Уин. Молеше да й се обадя.
— Нали ми казахте да ви потърся, ако някой започне да задава въпроси за Грейс — рече тя, когато се свързахме. — И ето — един се обади.
— Кой?
— Един полицай. Вчера дойде в ресторанта. Детектив беше, показа си значката.
— Видяхте ли името?
— Разбира се — Лутц. Каза, че разследва смъртта на Грейс, и питаше кога съм я виждала за последен път.
— А вие какво му отговорихте?
— Същото, каквото и на вас. Нищо повече.
— Как ви се видя полицаят?
Тя очевидно се замисли, отговори малко по-късно:
— Уплаши ме. Снощи въобще не съм се прибирала у дома. Преспах у една приятелка.
— А от вчера мяркал ли се е?
— Не, смятам, че ми повярва.