— Обясни ли как се е добрал до името ви?
— От ръководителя на аспирантската работа на Грейс — една възрастна доцентка от университета. Снощи й се обаждах — тя ми съобщи, че му дала две имена — моето и на Марси Бекър. Познаваше ни и двете, колко пъти сме пили кафе заедно.
Беше след девет часа сутринта и вече почти влизахме в Огъста. Телефонът иззвъня, погледнах индикатора — номерът не ми говореше нищо.
— Господин Паркър? — попита женски глас. — Обажда ви се Франсин Бекър, майката на Марси.
Прошепнах името в ухото на Рейчъл.
— Тъкмо съм на път към вас, госпожо.
— И все още търсите Марси, нали? — в гласа звучеше някакво примирение, но и страх.
— Убийците на Грейс Пелтие са по следите й, госпожо Бекър — рекох аз. — Те убиха баща й, убиха друг човек на име Джак Мерсие, съпругата му и негови приятели, ще убият и Марси — веднага щом я намерят.
Жената отсреща се разплака, ясно чувах хлипанията й.
— Много съжалявам за онова, което се случи, когато идвахте у нас миналия път — давеше се тя в сълзите си. — Бяхме много уплашени — за Марси, за нас самите. Тя ни е единствената дъщеря, г-н Паркър. Не искаме да й се случи нищо лошо…
— Къде е тя, госпожо?
Франсин Бекър замълча. Вероятно щеше да ми каже, но не и сега, а по-късно, по свой собствен начин.
— Тази сутрин тук дойде един полицай, детектив беше. Каза ни, че Марси е в голяма опасност и той е готов да я отведе на сигурно място… — тук жената отново изхлипа, сетне продължи: — Съпругът ми му каза къде е Марси. Ние сме хора обикновени, г-н Паркър, спазваме законите, слушаме властта. Марси ни беше предупредила да не говорим с полицията, но този човек бе толкова приятен, любезен и видимо се безпокоеше за нея, че… нали разбирате? Нямаше никаква Причина да не му вярваме, а не можем и да се свържем с Марси. В онази къща телефони няма.
— Коя къща?
— Имаме дом в Бутбей Харбър. Всъщност нещо като вила. През лятото я даваме под наем, но напоследък малко сме я занемарили…
— Кажете ми къде точно се намира.
Рейчъл незабавно извади бележниче и писалка, повторих ясно адреса и упътванията на жената, за да може да ги запише.
— Моля ви, г-н Паркър, помогнете й! Нали нищо лошо няма да й се случи?
— Ще помогна колкото мога — обещах аз и се опитах в гласа ми да прозвучи някаква надежда. — Само ми кажете как се казваше онзи полицай?
— Лутц — бе незабавният отговор. — Детектив Джон Лутц.
Дадох десен мигач и излязох на банкета. След няколко секунди се зададе лексъсът на Луис. Слязох, изтичах до него.
— Променяме плана.
— Е, и къде отиваме сега?
— При Марси Бекър. Вече зная къде е.
Трябва да е прочел нещо в лицето ми, защото подхвърли:
— Я да позная… и други хора вече знаят, нали?
— За съжаление, да.
— Е, то все така ни се случва…
Преди трийсетина години Бутбей Харбър бе прекрасно, тихо кътче, нищо повече от мъничко рибарско селище. А още трийсет години преди това вероятно навсякъде е смърдяло на тор, защото пък тогава Бутбей е бил преразпределителен център на търговията с торове. Както и да е — на това място още през 1622 г. е възникнала първата постоянна заселническа колония на брега на Мейн — сигурно най-примитивната на източното крайбрежие, но пък нали все отнякъде трябва да се започне?
Днес, по време на туристическия сезон Бутбей Харбър се оживява, пълни се с разнолики туристи и моряци в отпуска; те въртят добър оборот на пристанищните заведения и места за развлечение. Така че, ако питате мен, някогашното съсипано от мръсотия и безконтролно търговско развитие място е направило голяма крачка в положителната посока, а пък ако случайно сте от черногледите хора, може и да кажете, че наистина има големи промени, но нещата са си все в онази мизерна бъркотия отпреди години.
От Огъста хванахме по шосе 27 в югоизточна посока и пристигнахме в Бутбей за около час, минахме по „Мидъл Стрийт“ и все по нея до мястото, където се превръща в „Бартърс Айланд Роуд“. Искаше ми се да оставя Рейчъл в Бутбей, но си знаех, че ще има голям скандал, а освен това тя сто на сто щеше да бъде от полза при срещата с Марси Бекър.
Накрая стигнахме до отбивка с частен двулентов път към дървена къщурка с паянтова веранда, кацнала на леко възвишение. И тук спряхме. В самия склон зърнах вградени дървени стъпала. Предположих, че вилата е с не повече от 2-3 стаи. От запад и юг имаше дървета, но отсечката до нея се виждаше съвсем ясно. Не забелязах коли, но под прозореца отляво на предния вход бе подпряно колело — от онези с дебелите гуми и специални скорости за планински терени.