— Не се бой, Марси — рекох колкото се може по-приятелски. — Дойдохме, за да ти помогнем.
Сетне се извъртях и я пуснах да стане. Почти веднага хукна, но аз бях готов за това, хванах я и я свалих на земята.
— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Къртис Пелтие ме нае да разследвам случилото се с Грейс. Мисля си, че ти знаеш истината.
— Нищо не знам — изсъска тя и ловко ме ритна с лявата пета — точно по пищяла, където боли ужасно.
Както ви казах — едра, здрава девойка, не беше лесно да я държа на място. А Луис си стои до нас, гледа и се подсмива, мръсникът му с мръсник. Разбра се, че от него помощ няма да видя. Извих я към себе си и здравата я раздрусах.
— Марси, нямаме време за подобни майтапи — подвикнах вече леко ядосан.
— Да ти го начукам! — изхрачи се тя в ответ.
Какво да се прави — беше ядосана, уплашена, пък и имаше пълно основание за това. В този миг се появи Рейчъл и аз благодарих на Бога. Очите на Марси незабавно се прехвърлиха върху нея.
— Марси, на път за насам е един полицай и намерението му съвсем не е да те опазва — бързо рече Рейчъл. — От родителите ти научил, че се криеш тук. Смята те за свидетел на смъртта на Грейс Пелтие. И ние също. Слушай сега — дошли сме, за да ти помогнем, но ти трябва да ни сътрудничиш.
Момичето престана да се дърпа и загледа Рейчъл право в очите. Опитваше се горкото да отгатне дали говори истината. Изглежда, повярва, защото чертите й се отпуснаха, лицето й се поизглади, пламъчетата в очите й угаснаха.
— Грейс я уби един полицай — рече тя изведнъж.
Незабавно се извърнах към Луис.
— Махни колите оттам!
Той кимна и хукна нагоре по хълма. След няколко секунди неговият лексъс се появи в задното дворче, което бе малко над нас — от пътя го прикриваше самата вила. Мустангът го последва достатъчно бързо.
— Мисля, че убиецът на Грейс се казва Лутц — същият полицай, който е на път за насам — казах на Марси, като я гледах в очите. — Е, искаш ли да ти помогнем или не?
Не отговори, само кимна в знак на съгласие. Взех раницата от земята и й я подадох. Докато я поемаше, я задържах и с усмивка подхвърлих:
— Да не ме цапардосаш пак, ей?
Тя ми върна усмивката — смутено, несигурно, също като дете:
— Няма, обещавам.
Тръгнахме нагоре по склона и изведнъж тя изтърси:
— Ама той не търси само мен…
— А кого още? — сепнах се аз — може би бяхме пропуснали нещо важно…
Марси преглътна и в очите й се появи истински страх.
— Най-много му трябва книгата — рече и потупа с длан раничката.
Докато си прибираше скромния багаж, който в бягството бе зарязала в къщата, тя ни разказа за последните дни и часове на Грейс. Във всеки случай не ни показа книгата, не позволи да надникнем в раницата. Все още не ни вярваше напълно.
— Много бързаше, когато излезе от срещата с онзи тип Парагон — разказа момичето. — Изтича направо до колата, качи се и потеглихме. Ужасно беше ядосана, толкова пищисана не бях я виждала дотогава. И през цялото време го ругаеше, наричаше го лъжец с лъжец такъв. Същата вечер ме остави в мотела в Уотървил и не се прибра чак до два-три на разсъмване. Не ми каза къде е ходила, но щом се съмна и тръгнахме. На север. И пак ме заряза сама — в Мачиас. Каза ми да си почивам и да я чакам, ама не я видях цели два дена.
Седях в стаята, гледах телевизия, купих си една-две бири. На втората вечер чувам — някой блъска по вратата. Отивам да отворя — Грейс, косата й мокра и мръсна, дрехите й вир-вода, а тя бяла, пребледняла като сняг, сякаш видяла най-страшното чудовище от Ада. Каза ми, че трябва веднага да тръгваме. Облякох се, взех си раницата и потеглихме. На задната седалка в колата имаше пакет — нещо увито в найлонова торбичка. Надникнах — видя ми се като тухла, голяма и дебела.
— Какво е това — питам, а тя вика: „Не ти трябва и да знаеш!“, и толкоз. Мълчим, мълчим, аз току питам: „А сега къде отиваме?“ „При баща ми“ — отвръща тя.
Тук Марси направи пауза, изгледа мен и Луис, който стоеше пред прозореца и оглеждаше местността.
— Не е лошо да тръгваме — обади се той.
Знаех, че Лутц ще дойде всеки момент, но пък нали момичето се бе разприказвало, иди го навивай после да ти каже нещо.
— Нещо друго каза ли ти? — подтикнах я аз отново.
— Ами тя беше като истерична. Мълчеше, по едно време викна: „Той е жив, жив е!“, и започна да плещи едни такива, че онези го завели в града, защото се разболял. Тя видяла как припаднал на пътя. Само това говореше. Ама кои бяха онези, кой беше той, така и не разбрах. Питах, но тя все казваше, че по-добре за мен е нищо да не зная.