И така мина почти час, аз заспах на задната седалка. По едно време усещам, че ме дърпа. Разбудих се, виждам, че сме загазили нещо. Зад нас едно ченге, гони ни, пуснал буркана, надул сирената. Грейс настъпи с все сила и се измъкнахме — онзи изостана. След един завой излезе от пътя и спря. Вика: „Изчезвай, Марси!“, и толкоз. Подхвърли ми раничката, пакета от задната седалка и целия куп с бележките, дето си водеше от сума ти време, и пак вика: „Спасявай се!“ Питам какво става, тя казва да й ги пазя, докато ми се обади. Сетне на онзи отзад фаровете му блеснаха и аз се изшмулих от колата и право в храстите. Право да ви кажа, вероятно съм прихванала онзи страх от нея, защото цялата треперех, а никаква причина да се страхувам нямаше, нали? Така де — какво толкова бяхме направили? Пък и онзи нали беше ченге? И да е откраднала нещо, ще го върне и какво толкова?
Както и да е — слушам аз, тя се мъчи да запали колата, ама проклетницата не ще ли не ще. Дойде онзи, вика й „Дай ключовете!“. Висок мъж, пушеше цигара. С ръкавици, чувам всичко, което й говори — къде е била, какво е правила. Не я пуска да излезе от колата, надвесил се над прозореца. И все я пита за нещо си — къде е то, та къде е то, но нали не знам за какво пита. Тя отговаря, че не разбира за какво й говори той.
— Тогава полицаят се обади по телефона — имаше клетъчен. Може да е било 15 или 20 минути преди да дойде онзи — другият. Един едър такъв — с мустаци.
Сега Марси се разплака жално.
— Трябваше да се опитам да направя нещо, да помогна… защото веднага усетих какво ще стане… още преди да извади пистолета. Просто го усещах! Чувствах как си го мисли, проклетникът му неден! Видях го, че влиза при нея и вече се канех да се развикам с все сила. Мислех, че първо ще я изнасили или нещо… ама нищо не можах да направя, беше ме ужасно страх, цялата треперех. Чувах виковете на Грейс и тогава той я удари по главата, за да млъкне. Претърси багажника, после цялата кола и тръгна да души наоколо. Аз се дръпнах назад и трябва да съм вдигнала шум, защото той ме чу, застина и се заслуша. Значи той започна да търси, да оглежда наоколо и като не намери нищо, се вбеси, върна се и удари по тавана на купето с все сила. Чух и псувните му — надалече ехтяха.
Марси отново замълча, сетне възобнови разказа.
— Видях го, че заобикаля към шофьорския прозорец с пистолета в ръката. Пак се развика на Грейс, блъскаше я по главата с дулото. Тя отблъсна пистолета с ръка, сдърпаха се двамата, чух изстрел и прозорците отпред почервеняха, Първият полицай започна да крещи на едрия, викаше „Какво си мислиш, че правиш, бе!“. Но изглежда се уплаши, защото притихна и го чувам, че пита: „А сега какво ще стане?“ Другият го изпсува и му рече да млъкне.
Тогава бръкна с ръце в прозореца и направи нещо с главата на Грейс. Като изкара ръцете, видях, че държи коса и гледа към дърветата и храстите откъм моята страна, все едно ме вижда къде съм. За малко да се напикая — запълзях по корем с лице в земята, не смея звук да издам. По едно време гледам — през предния прозорец главата й се вижда — виси безжизнено, кръв навсякъде. Ужасно мъчно ми стана — беше ми първа приятелка, а аз я оставих да умре сама…
Рейчъл пристъпи, хвана я за ръката.
— Нищо не си била в състояние да направиш, Марси — рече тя тихо и в гласа й долових ехо от моя собствен. — Онзи тип Лутц е щял да убие и теб и тогава нямаше да научим как е станало убийството. Ти нали не си разказвала на други хора за него?
Марси енергично заклати глава.
— Не, но щях… докато не видях книгата. Тогава се уплаших още повече, ама ужасно се уплаших. Реших, че най-добре е да се скрия някъде и да стоя колкото се може по-далеч от ченгетата. Защото ако ме намерят, ако онзи едрият разбере какво съм видяла… майко мила! Обадих се на мама и й казах, че на Грейс й се случи нещо много лошо и че трябва да се скрия, докато реша какво да правя. Изрично й казах да не споменава пред никой къде съм, особено пък пред полицията. Хванах първия рейс от Елсуърт рано сутринта на следващия ден и оттогава стоя тук. На два пъти се престраших да отида до един магазин, взех под наем мотоциклета — ако ми се наложи да се спасявам бързо…
— Е, завинаги не можеш да се криеш тук — казах й очевидното.
— Нямаше къде другаде да отида — въздъхна дълбоко тя.
— Но Грейс не успя да ти спомене къде е ходила?
— Не. По едно време подхвърли нещо за някакъв фар, но тогава бе много възбудена. Нали разбирате — пренапрегната и може би превъртяла. Говореше ги едни — нищо не й се разбираше.
— А книгата е все още у теб, нали?
Марси кимна, посочи към раничката.