— Лубек, а? — повторих аз на глас и се сетих за едноименния фар в справочника.
— Какво има в Лубек? — веднага попита Рос — подуши реакцията ми дори и по телефона това ченге.
— Фарове — отвърнах аз — и мост.
Точно така си беше. В Лубек бяха маркирани три фара. Градчето бе още и най-крайното източно населено място в САЩ. Оттам тръгваше Мемориалният мост за Канада. Идеално място, ако разсъждавате от гледна точка бързо измъкване. Чудесно разположение за светкавично потапяне в неизвестността, при това по всяко време. Няколко минути път по вода или суша и сте в друга държава. По-добро от това, здраве му кажи! Онези мерзавци бяха само там — в Лубек. Сигурен бях, усещах го.
Грешката със забравената квитанция от бензиностанцията бе липса на внимание от страна на Харон, но пък само в светлината на по-късни събития — когато той бе извършил поредица убийства, аргументирани с наличието на човешка слабост, безполезност и паразитизъм, което силно намирисваше на някои от Фокнъровите възгледи.
Но аз бях подценил Фокнър, бях подценил и Пъд. При това здраво ги бях подценил. Докато вървях по следите им, те бяха попаднали на най-уязвимия сред нас. Единственият оставен сам.
Ейнджъл.
Глава двайсет и шеста
Кръв. Кръв имаше на верандата. Кръв имаше и по предната врата. В кухнята стената се бе попукала от попаднал в гипсовата замазка куршум. Още кръв в коридора. Лъкатушеща и дълга алена диря, сякаш я бе бръснал страничен вятър. Кухненската врата бе почти изтръгната от пантите, стъклата на прозорците — пръснати от стрелбата.
Трупове нямаше.
Бяха отвели Ейнджъл вероятно като предпазна мярка или заложник в случай, че ние първи намерим Марси Бекър. Но също и в акт на отмъщение, насочен лично срещу мен. Може би са идвали да ни довършат един път и завинаги, но когато намерили само Ейнджъл, решили да го отведат със себе си. Представих си Пъд и онази жена — нямата. Представих си ръцете им върху Ейнджъл, неговата кръв по дрехите и кожата им, докато силом го извличат от къщата. Не биваше да го оставяме сам. Никой от нас не биваше да остава сам. По никое време.
Едва ли щяха да го оставят жив. Като помисля за това, то важи за всички нас. Ако избягат и се скрият, някой ден непременно ще се върнат, за да си довършат работата. Можем да ги търсим, но този наш кух свят е доста объркан и сложен като лабиринт, дълбок и потънал в мрак. Налице са прекалено много скривалища. А животът ни ще се превърне в ад от постоянно напрежение, страх и болка — седмица след седмица, месец след месец неспокоен сън, непрестанно ослушване и оглеждане — трудно заспиване вечер, събуждане с мисълта, че може би те ще дойдат днес — новият ден ще ни бъде последен в живота.
И накрая сами ще се молим час по-скоро да дойдат, та да се сложи край един път и завинаги…
Чувах шума на автомобилен двигател нейде наблизо, докато Рейчъл ми обясняваше по телефона как стоят нещата. Тя щяла да отведе Марси Бекър в Колонията — със своята кола. Сега, когато онези бяха отвели Ейнджъл, тя може би бе в безопасност — поне за известно време. Луис вече бе тръгнал към мен, щял да ми се обади всяка минута.
— И да знаеш, не е мъртъв — тихо рече Рейчъл.
— Зная — отвърнах нетърпеливо. — Ако беше така, щях да го намеря тук — оставен, че да го видя още с влизането.
Питах се дали Лутц е проговорил и колко бързо е станало това. Защото бързината на Голем зависеше единствено от тази информация. И ако вече я бе получил, може би много от нещата, които мислехме и се опитвахме да преценим, щяха да се окажат безпредметни.
— Марси как е? — попитах.
— Спи на седалката до мен. Едва ли й се е събрал много сън след убийството на Грейс. Питаше ме обаче защо си готов да си жертваш живота. И аз, и Луис, и Ейнджъл, но най-вече ти? Изтъкваше, че тези събития не те касаят с нищо.
— А ти какво й каза?
— Луис отговори вместо мен. Рече, че твоя кауза е всичко, що става около нас. Мисля, че се усмихваше, когато го каза. Откъде да знам, той е такъв един — странен.
— Виж, Рейчъл, вече зная къде са те. В Лубек.
Тя замълча, а когато се обади отново, в гласа й звучеше друга нотка.
— Слушай, пази се…
— Нали знаеш — винаги се пазя.