— Не, не е така.
— Добре де, този път ти обещавам.
Бангор бе вече зад мен. А Лубек се пада на около 120 мили от него, ако се кара по US-1. Можех да взема разстоянието за около два часа при положение, че не попадна на някое трафик ченге с орлов поглед и будна съвест. Във всеки случай настъпих газта и усетих как мустангът здраво дръпна.
Луис се обади точно когато минавах Елсуърт Фолс на път за 1 А към крайбрежието.
— Намирам се в Уотървил — рече той.
— Мисля, че са в Лубек — отвърнах аз. — То е на северното крайбрежие, съвсем близо до Ню Брънсуик. Имаш още доста път.
— Обадиха ли ти се?
— Тц.
— Изчакай ме извън градчето — рече той.
Тонът му бе съвсем неутрален, говореше, като че нямахме никакъв проблем, все едно ме съветва да не забравя да прибера оставените от млекаря бутилки.
При Милбридж, може би на осемдесет мили преди Лубек, телефонът ми иззвъня за трети път. Погледнах индикаторното прозорче за идентификация на номера, от който се обаждат, но нямаше нищо. Действаше някаква предпазна или защитна система. Натиснах копчето.
— Г-н Паркър? — беше гласът на Пъд.
— Жив ли е?
— Едвам-едвам. Бих казал, че надеждите за възстановяването му бледнеят доста бързо. Той много сериозно нарани един от моите партньори.
— Браво на него, Ленърд.
— Не можех да оставя подобен жест без наказание. Доста кръв му изтече. Всъщност още му тече — Пъд съчувствено подсмръкна. — Значи сте разгадали фамилното дърво, браво, браво и на вас. Не е много красиво, нали?
— Ама хич.
— У вас ли е книгата?
Значи вече е информиран, че Лутц се е провалил. Много интересно дали знае, че Голем е по следите им? И то защо и как?
— Да.
— Къде се намирате?
— Огъста.
Бях готов да изцвиля от радост, защото ми се стори, че повярва.
— Има една отбивка — частна, излиза от Шосе девет, при пресечката с река Мачиас — рече Пъд. — Води до едноименното езеро. Бъдете на брега на езерото след 90 минути — сам и носете книгата! Ще ви предам онова, което е останало от приятеля ви. Ако закъснеете или подуша полиция, ще го набуча на шиш — през устата и ануса, като печено прасе.
Изтърси заканата и веднага затвори.
Как ли планира да ме убие, когато се появя? Нямаше начин да са решили да ни оставят живи, не и след всичко, което се бе случило досега. Пък и 90 минути не бяха никак достатъчни да се стигне от Огъста до езерото Мачиас, не и по тамошните пътища. Нямаше никакво намерение да води там Ейнджъл, още по-малко пък жив.
Обадих се на Луис. Беше нещо като проверка на доверието и съвсем не бях сигурен как ще реагира. От двамата бях значително по-близо до Лубек — нямаше начин Луис да се добере дотам, преди да е изтекъл даденият от Пъд краен срок. И ако бърках за Лубек, все пак някой трябваше да отиде на срещата. И това бе Луис.
Не забави отговора си повече от части от секундата. Съгласи се.
Глава двайсет и седма
На знака в предградията на Лубек имаше три дървени фигурки — символични фарове: в бяло и червено бе „Мълхоланд“ (отвъд канала и в Ню Брънсуик), в бяло — „Лубек Чанъл“ (той е метална конструкция с форма на автомобилна свещ), в червено и бяло — „Уест Куоди“ (в щатския парк на име „Куоди Хед“). Тези фарове винаги са били символи на стабилност и сигурност. Рекох си, че духът и потенциалът на човешкото спасение и безопасност в този случай са наистина омърсени, а и поставени под съмнение от самото присъствие на Фокнърови в онзи район.
Спрях за кратко току на края на града, сетне продължих покрай стария ресторант „Хилсайд“, чиито прозорци бяха заковани с дъски, покрай бялата сграда на „Американския легион“ и постепенно навлязох в самия Лубек. Той е град на църквите: баптистки, адвентистки, съборянски и какви ли още не. Интересно сборище на секти и деноминации, с голямо общо гробище и паметници на загиналите и загубените в морето. Грейс Пелтие бе напълно права: бях прочел набързо част от бележките й, които ми даде Марси. Права бе, че наричаше щата Мейн „граничен“. Намерил се веднъж тук, в най-източната точка на щата и на САЩ, заобиколен от множество църкви и костите на мъртвите, човек наистина може да си внуши, че е на самия край на света.
На неугледния пристан бяха накацали чайки, на входа на тясна уличка зърнах надписи „Частна собственост“, отляво бе самият вълнолом, отдясно различни сгради, сред тях и старата „Макмърдис“ — магазия за опушване на месо, която сега възстановяваха. Отвъд канала се извисяваше „Мълхоланд“, недалеч от фара се виждаше и Мемориалният мост над водите на проливите Лубек.