Усетих движение на фона на зеленикавото сияние вдясно. Нечия фигура прекоси пътя на светлината, мярна се на прозореца и инстинктивно вече знаех, че г-н Пъд ме очаква вътре. Нямаше начин да не е чул изстрелите, но защо не бе излязъл? Вратата на фара зад мен бе здраво залостена — така поне изглеждаше, но когато погледнах високо нагоре, забелязаната по-рано там светлина вече я нямаше. Стана значително по-тъмно, налегна ме усещането, че нещо ме гледа отблизо, дебне в призрачния мрак… Първо трябва да привърша с Пъд, помислих аз, най-малко пък сега ми трябва коварен удар в гърба.
Силно приведен, с допиращи се в мократа трева ръце, тръгнах към вратата на пристройката. На ниво човешко лице забелязах малък стъклен панел като прозорче, покрито с гъста метална решетка и нещо като мрежа, но минах доста по-ниско. Вратата бе притворена, някой бе дръпнал външното резе. Затиснах гръб странично и я ритнах с крак.
Избумтяха три изстрела, разлетяха се трески и стара боя, вратата почти се разцепи. Извъртях се и стрелях пет пъти поред в създадения отвор, като движех дулото в широка дъга, сетне се втурнах в помещението и спринтирах към по-далечната лява стена. Видях падащо стъкло, чух трясъка на разбити съдове, но повече изстрели не последваха. Залепил гръб на стената, приклекнах и трескаво огледах стаята, а ръцете ми автоматично и светкавично смениха пълнителя с нов.
Тук вонеше нетърпимо, смрадта бе отвратителна — на разложено, май и на изпражнения. По стените и тавана отвори нямаше, прозорците бяха закрити с мрежи, единствената капандура — с плътна тъкан като памучно одеяло, вероятно за да не прониква слънчевата светлина. Осветлението идваше единствено от малки, скрити крушки под метални лавици, всъщност стелажи, които пресичаха помещението по дължина в пет редици. Лавиците бяха на четири нива, а зеленикавото оцветяване на светлината идваше от растения в саксии край поставените на всяка лавица стъклени резервоари. Нещо като аквариуми или клетки с монтирани термометри и прибори за измерване на влажността на въздуха. Чак сега забелязах, че край крушките са монтирани плъзгачи за промяна на волтажа: освен за осветление, те служеха и за отопление. Осветително-отоплителните тела бяха скрити частично зад алуминиево фолио — то пазеше паяците и другите насекоми в стъклените съдове от пряката светлина, а зеленината омекотяваше блясъка. Крушките не бяха достатъчно силни, че да осветят помещението чак до ъглите му, сега потънали в мрак. Мрак на слоеве, на ивици — към стените става все по-тъмно и по-тъмно. И там някъде дебне Пъд.
Както бях приклекнал до стената с опрени на пода ръце и изведнъж усетих движение недалеч от лявата ръка. Нещо меко пристъпваше — едвам доловимо шумолене по каменните плочи. Извърнах се като ужилен, вече се досещах какво ще да е то: черна, заоблена форма, тяло не по-дълго от два сантиметра и половина, изправено на също толкова дълги и тънки членести нозе, застанало в локвичка зелено сияние. Рязко отдръпнах ръка и паякът се сви, сетне вдигна предните крачка и зад тях се показаха червеникави челюсти.
Внезапно се стрелна към мен с удивителна бързина, краката му сякаш се размазаха, като на забързан видеозапис. Отскочих странично, то продължи да напада, заритах наслуки с изтегнат крак и паякът се изтърколи някъде назад — към купчина небрежно захвърлени на пода стъкленици. В паниката си неволно се озовах на ръба на коридорчето между първия и втория ред лавици. Отдясно на пода се търкаляха стъкла от разбит съд, а сред тях запечатана в найлоново пликче картичка с кратък текст. Главни печатни букви: Phoneutria nigriventer, сетне с по-дребен шрифт Бразилски паяк скитник. Хвърлих бърз поглед към сенките, където се бе скрила агресивната гадина, и неволно потръпнах.
Далеч вляво долових движение — нещо се триеше в листата на растение, сенките на тавана леко помръднаха. Пъд вече знаеше къде точно се намирам. Издал се бях с глупавите си детски ритници срещу паяка. Усетих, че лявата ми ръка силно трепери. Хванах дръжката на патлака с две ръце. Като не я гледам, че трепери, по-лесно ще се убеждавам, че не ме е шубе. Бавно се запромъквах към втората редица лавици, поех дълбоко въздух и надникнах.
Никой няма. Някъде вляво, на нивото на очите ми, нещо помръдна. Форма в стъкленица, сянка в зеленикаво. Извих лице — по-малка, не повече от два сантиметра, с широка червена ивица по коремчето. Бели сферични торбички яйчници, почти колкото самия паяк. Висят в мрежата. На тази картичка пишеше Latrodectus hasselti — Червеногръб паяк. И вече потомство, помислих с омерзение. Мамка му. Но ще се погрижа, ако успея, хич и да не се появява на бял свят.