— Щом го намериш, кажи му, че аз те изпращам.
Дъждът валеше все така упорито, теренът съвсем се бе разкалял. Усетих го в краката си, когато излязох от затревеното. Жената лежеше все на същото място, пристройката с паяците на Пъд тъмнееше, нямаше ни звук, ни дявол. Фарът остана зад гърба ми, пред мен, сред околния чакъл, се бе открила тясна ивица трева — водеше надолу по наклона към навеса за лодки. Брегът под него бе вкопан дъговидно, на тесен плаващ кей бе завързана подскачаща във вълните лодка. Не бе голяма, клас „Кейп Крафт“, с извънбордов двигател „Евинруд“. Тъмна сгърбена сянка бе наведена над двигателя, наливаше дизелово гориво с фуния. Дъждът мокреше гърбицата, лъскавото голо теме, дългата бяла коса, залепнала по слепоочията, падаща встрани. Черно палто, черни лачени обувки. Изглежда, ме усети, защото вдигна глава, а струята гориво излезе извън фунията. Попречих му на концентрацията, знаете. А той се усмихна.
— Здравей, грешнико — рече Преподобният Фокнър и посегна към затъкнатия в колана на панталона револвер.
Стрелях само веднъж, изпусна фунията, търкулна се по гръб на седалката с увиснала дясна ръка. Вероятно бях раздробил костта й. Револверът тупна в нещо дървено, всъщност в лодката, усмивката си остана на лицето му, макар че с нея се появиха и леки тикове — сигурно от болката. Сега гръмнах два пъти, пробих двигателя, от дупката в резервоара потече нафта.
Гледах го легнал, но си го представях изправен — вероятно бе висок поне метър и осемдесет, с дълги и тънки бели пръсти, бледи, изпити, по-скоро издължени черти. На слабата светлина виждах очите му — тъмносини, почти черни, носа — подчертано дълъг и тънък, брадичката — слаба, херувимска, устата — почти без устни, разположена непосредствено под носа. Мършав, набразден врат, кожата увиснала на гънки под брадичката.
Пристъпих и забелязах куфара и омазаната непромокаема аварийно-спасителна раница. Сритах ги, попитах:
— Къде така, Преподобни?
Не отговори, а попита:
— Как ни намери, грешнико?
— Пътника. Той ме доведе тук.
Старият мъж надигна глава.
— Интересна личност. Съжалявах за него, когато го уби.
— Сега си сам. Дъщеря ти вече я няма, синът също, Преподобни. Край на игрите.
Той се изплю в морето, сетне извърна глава към мен, погледна безучастно към мястото, където лежеше дъщерята. Не издаде никакво чувство, никаква емоция.
— Излизай от лодката. Чака те съд за смъртта на цялото ти паство, за убийството на Джак Мерсие, съпругата му и приятелите, на Грейс и Къртис Пелтие. Ще трябва да отговаряш за всичко.
Поклати глава.
— Няма за какво да отговарям. Всевишният да не изпрати демони да убият първородните в Египет? Изпрати ангели. Ние бяхме онези същи ангели, които вършеха Божието дело, пресявахме, наказвахме грешниците.
— Убийствата на жени и деца съвсем не миришат на Божие дело.
Сега забелязах, че от пръстите му капе кръв — върху ребрата на лодката и седалката, където полулежеше. Бавно повдигна наранената ръка, видимо пренебрегвайки божата, и ми показа кръвта.
— Господ убива жени и деца всеки ден — рече той. — Нали уби и твоите? Ако е смятал, че са достойни за изкупление, сега да са живи.
Пръстите ми неволно стиснаха ръкохватката, показалецът се затегна върху спусъка, усетих, че отнемам част от свободния ход.
— Не Господ уби съпругата и дъщеря ми. Унищожи ги ненормалник с болен мозък, насърчаван от теб.
— О, той ли? Изобщо не се нуждаеше от насърчение в делото си. По-скоро имаше нужда от нова ценностна система, да — нова рамка на своите идеали, всъщност само едно допълнително измерение.
Сетне замълча и се загледа в мен, с наклонена на една страна глава.
— Ти ги виждаш, нали? — попита след малко.
Не отговорих.
— И си мислиш, че си единственият? — сега се усмихна снизходително. — И аз ги виждам. Разговаряме. Те ми казват разни неща. Чакат те, грешнико, всички те те очакват. Смяташ, че нещата приключват със смъртта им? О, не, съвсем не — те те очакват при тях.
Наведе се колкото можеше към мен, сякаш да ми съобщи нещо много поверително.
— И чукат твоята курва, докато те чакат — изведнъж изсъска Фокнър. — И двете ги чукат — и голямата, и малката.
Толкова малко ми трябваше да го убия, толкова малко, че почти не зная… Но напрегнах цялата си воля, въздъхнах и усетих, че пръстът ми отпуска спусъка. Усетих още и огромното разочарование, което го обзе.
— Лъжеш, Фокнър, ти си само един лъжец — рекох спокойно. — Моята съпруга и дъщеря ми — където и да са те — ти там нямаш никаква сила. Ти и тям подобните ти. Сега за последен път ти казвам: излез от лодката!