… нещо пак ме отвлича надалеч. Вика ме мракът, мракът и онези форми, които се движат между дърветата. Изсред тях излиза момчето, ходи бавно, виждам черното на едното стъкло на очилата, кожата му белезникаво бяла. Опитвам се да се доближа до него, но краката ми просто не помръдват, не ме слушат. Някъде зад него се движат и други фигури, но не се приближават, а се отдалечават. Той се извръща, сигурно скоро ще ги настигне. Онази дъска я няма на врата му, но следите от прежулената кожа си стоят. Нищо не казва, само стои и ме гледа, продължително ме гледа, дълго, дълго… с едната ръка се е хванало за жълтата бреза до него, а сетне, най-накрая започва да бледнее и отстъпва…
— Птицо — шепне тя.
… все по-назад и по-назад, по-надълбоко и по-надълбоко в гората…
— Бременна съм.
… надолу, надолу в утробата на този кух свят.