Отбих се в „Бинтлиф“ на „Портланд Стрийт“, за да закуся и съставя план за действие. Седнах в едно от големите тапицирани в червено сепарета на горния етаж, вентилаторът на тавана бавно местеше огромната си перка, а нейде отзад тихо звучеше блус. Менюто на заведението бе съставено изцяло от натъпкани с калории вкуснотии — мечтата на чревоугодника: палачинки с лимонов сос, припечени френски франзелки и морски деликатеси от рода на омари, скариди, лангусти — свят да ти се завие. Лошо място от гледна точка на талията. Затова си избрах плодове, ръжено хлебче и кафе. Чувствах се истински праведник, та чак мъчно ми стана за самия мен. Така или иначе не можех да изхвърля паяците от съзнанието си, те съвсем ми бяха убили апетита. Да са ги поставили деца? На майтап? Дори и така да е, пак шегицата бе твърде солена, всъщност доста злобна и опасна.
Уотървил, където се намират офисите на Братството, се пада по средата между Портланд и Бангор. Реших първо да отида там, а сетне да продължа към Елсуърт и зоната на US-1, където бе намерена колата с трупа на Грейс Пелтие. От Елсуърт ще прескоча до Бар Харбър, където е домът на Марси Бекър — добрата, но неявила се на погребението приятелка на Грейс. За късмет там разстоянието не е голямо. Допих кафето, хвърлих изпълнен със завист поглед към ухаещите на съседната маса канелен сладкиш и ябълков пудинг и тръгнах към изхода.
Веднага го забелязах. Червенокос мъж в кафяв костюм, жълта риза и връзка на кафяво-червени райета, с дълго тъмнокафяво връхно палто. Седеше на пейка в подножието на стълбището пред главния вход на централната градска поща. Късо подстриганата и посивяла тук-таме рижава коса бе щръкнала на скалпа, като че е включена в електромрежата. Ядеше сладолед, дъвчеше съсредоточено, методично, сякаш задачата бе да го излапа, без да усети вкуса. В начина, по който се движеше устата му, имаше нещо неприятно, подобно на хранителната динамика на насекомо. Докато се качвах на колата, усетих погледа му по себе си. Тръгнах, а очите му продължиха да ме следят. Погледнах в огледалото за задно виждане и забелязах, че гледа след мен, а устата му се движи като челюстите на богомолка.
Братството разполага с официално регистриран офис на „Мейн Стрийт“ 109А, по средата на централната бизнесзона на Уотървил. Някои части от градеца са много красиви, но центърът е направо трагедия — мяза на нещо по погрешка изпуснато от небето — грозен пазарен комплекс, сякаш оставен така, както се е попилял при удара в земята, унищожил зелената градска среда, за да я превърне в грандомански по размерите си паркинг. Все пак останали са няколко от симпатичните стари сгради около знак с надпис, който ви пожелава добре дошли в Централен Уотървил. Сред тях е и въпросният офис — на най-горните два етажа на постройка с магазин за цигари и пури, фризьорски салон и кафене. Паркирах в безбрежния паркинг и прекосих нужното разстояние, за да позвъня на звънец до красива стъклена врата с вградена миниатюрна телекамера. На вратата се мъдреше метална табела, на нея бе гравиран надписът: „Братството — Бог да ви пази и насочва“, встрани имаше вдълбана в стената ниша с купче брошурки. Взех една, пъхнах я набързо в джоба, натиснах звънеца. От домофона проехтя металически глас, удивително приличен на този на госпожица Торанс.
— С какво мога да ви помогна? — рече гласът.
— Желая да се срещна с г-н Парагон — отвърнах аз.
— Опасявам се, че г-н Парагон е зает.
Брех да му се не види. Денят още не е започнал и вече ми бият дузпата.
— Идвам, насочен от самия Бог — набързо перифразирах техния надпис, но не ме огря.
— Нима ще пренебрегнете вездесъщата му ръка? — пак не се получи, само вграденият в стената говорител изщрака и край.
Позвъних отново.
— Да? — този път раздразнението бе категорично изразено.
— Може би да почакам малко г-н Парагон да се освободи?
— Няма да е възможно. Нашият офис не е предназначен за посетители. Връзките с г-н Парагон се осъществяват само в писмен вид. Приятен ден.
Веднага си рекох, че онова, което за г-ца Торанс или г-н Парагон е приятен ден, за мен стопроцентово е повече от лош. Втората мисъл, която ми хрумна, бе, че Торанс не попита нито за името, нито за причината за посещението ми. Може би просто съм си подозрителен по природа, но по-скоро госпожицата вече знаеше кой съм аз. И още по-точно — как изглеждам.