Заобиколих квартала, прескочих до „Темпъл“ и оттам — право на задния вход на Братството. Тук мястото бе доста по-неугледно — занемарен малък паркинг, пропукана бетонна настилка, обрасли бордюри, мъртво дърво, а под него два пропанови резервоара, врата в мръсно бяло, прозорци с мрежи, а металното пожарно стълбище — толкова прогнило, че попаднал в пожар човек едва ли ще има друг избор освен да скача или да умира в пламъците. Вратата изобщо нямаше вид на нещо, което се отваря ежедневно, значи обитателите на 109А влизат и излизат от главния вход на „Мейн“. На паркинга обаче стоеше една-единствена кола — червен експлорър 4x4. Надникнах през прозореца и веднага забелязах кашонче с познатите ми вече брошурки. Е, нали съм си детектив — бързо бях открил возилото на Братството.
Върнах се на „Мейн“, купих си два вестника и последния брой на „Ролинг Стоун“, сетне влязох в кафенето и се наместих на масичката до прозореца. Оттук имах идеална видимост към вратата на 109А. Поръчах кафе с кифличка и се зачетох.
Вестниците подробно отразяваха разкритията при Сейнт Фройд, макар и да не пишеха нещо, което вече да не зная. И все пак забелязах и една новост: някой бе открил някъде ся стара снимка на Преподобния Фокнър и семействата от Баптистите на Арустук, неговото включително. Той бе свещеникът, който ги бе убедил и организирал за съставяне на религиозната общност, вече знаех тези подробности. Фокнър бе висок, облечен просто, с дълга черна коса, прави вежди, също черни, и хлътнали бузи, безспорното му очарование личи дори и на фотографията. Бе около трийсетте, съпругата му — малко по-възрастна. Децата им — момче и момиче, на около 16 и 17 години, бяха застанали пред тях. Бащата трябва да е бил извънредно млад, когато са се раждали.
Пишеше, че снимката е правена през шейсетте години на XX век и въпреки това имах впечатлението, че замръзналите в позите си хора може да принадлежат към което и да е друго време — още преди сто, че и повече години. Имаше нещо съвсем извън времето и тленността във външния им вид, а и във вярата им, че могат да избягат от действителността: двайсетина души в най-обикновени дрехи, мечтатели, вярващи в една подчинена на Божията прослава утопия. Малък текст под снимката разясняваше, че за наетата земя са предплатили по 1 долар на акър годишна рента. Собственикът им направил отстъпка, защото самият той бил дълбоко вярващ човек. Преместили се толкова далеч на север, за да са сигурни, че ще бъдат абсолютно сами. Най-близкото до тях селище бил градецът Ийгъл Лейк в южна посока, последното населено място. По онова време той вече силно западал: дърводелците закривали дейността си, хората се изселвали. В по-късни години се бе оказало, че туризмът увеличил доходите на населението, но през 1963 г. тези събития, респективно подобрения, са били все още далеч в бъдещето. Фокнър и последователите му били съвсем сами в пустошта.
Извадих от джоба си взетата брошурка. Текстът не бе нищо друго освен класическа просия и изнудване, облечени в прекрасни думи и увъртания, много демагогия и алабализъм. С две думи: оставете за Божието дело всички дребни пари, които носите в себе си; прегледайте банковите си сметки и вижте кои пари ще са ви излишни, за да ни ги предадете, тоест дарите — в името Божие.
На заглавната страница бе отпечатана интересна средновековна илюстрация: сцена от Страшния съд. Рогати демони и дяволи разкъсват голите тела на грешници и прокълнати, а Всевишният гледа отгоре, заобиколен от усмихнати люде с ведри лица, вероятно праведните. Веднага ми се наби на очи, че прокълнатите са поне пет пъти повече от праведниците. Като преценим всички дадености и вероятности, би се получила проста сметка: шансовете за духовно спасение не са много високи. Особено за повечето от хората, които лично аз познавам.
Под илюстрацията имаше библейски цитат:
„Видех и мъртвите големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е Книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите.“ (Откровението на Йоана 20:12)
Прибрах брошурката, донякъде зарадван, че си бях купил „Ролинг Стоун“. И през следващия час се опитвах да позная кой от добрите и калпавите в света на модерната музика би имал шанса да попадне сред спасените при Второто пришествие. Тъкмо бях съставил доста интересен списък и от вратата на Братството излязоха двамина: мъж и жена. Мъжът безсъмнено бе Картър Парагон — разпознах зализаната назад черна коса, бляскавия сив костюм, мазното изражение. Изненадваше ме едно нещо: този човек, като ходи по земята, защо не оставя след себе си лигава диря както охлювите?