Жената с него бе висока, горе-долу на същата възраст — около четиридесетте, носеше синьо вълнено палто, дългата й кафява коса падаше до раменете. Едва ли можех да я нарека красива, лицето й бе обикновено, нелишено от добри черти, но челюстта бе прекалено квадратна, носът — доста дълъг, лицевите мускули сякаш прекалено развити от постоянно скърцане със зъби или просто така ми хрумна. Носеше грим и пудра на лицето, червилото й бе прекомерно ярко — общият ефект бе клоунски, но съвсем не и смешен. Обувките й бяха с ниски токове и въпреки това тя стърчеше над Парагон поне с десетина сантиметра. Тръгнаха към „Темпъл“, а преди това се спогледаха. Стори ми се странно, не зная защо. Във всеки случай, изглежда, Парагон й имаше страха на тази дама. След като излязоха, вратата заключи тя и когато се извърна, той подскочи и рязко се дръпна — стреснат, сякаш се бои от нея.
Оставих петарка на масата, излязох и тръгнах към мустанга. Изкушавах се да ги спра на улицата, но пък ми бе по-интересно къде отиват. Червеният джип излезе на „Мейн“, мина през паркинга покрай мен и потегли в южна посока. Аз — след тях, фасулска работа. Така до „Кенеди Мемориъл Драйв“, където свихме надясно по „Уест Ривър Роуд“. Минахме покрай уотървилското училище и игрището за голф, сетне експлорърът отново сви вдясно — този път по „Уеб Роуд“. Бях си оставил две коли дистанция, но пък те единствени свиха по „Уеб“. Наложи се да се правя на разсеян и ги загубих — напълно естествено. Подгоних по празната улица и стигнах чак до летището — нямаше ги никъде. Направих завой на 180 градуса и се върнах. Тъкмо смятах, че са ми се изплъзнали, когато ги мярнах в странична уличка на име „Ейт Род Роуд“ — влизаха в алеята на частен дом. Пристигнах навреме колкото да видя затварящата се след тях черна стоманена порта и задницата на червения джип. Къщата бе бяла, двуетажна, скромна — на прозорците черни капаци, фронтоните — с черни первази.
Спрях отпред, изчаках около пет минути, сетне натиснах звънеца до домофона. И тук имаше миниатюрна камера, вградена в гредата на вратата, поставих длан върху нея.
— Да? — обади се след малко гласът на Торанс.
— Пощенска доставка — рекох късо.
Отсреща замълчаха. Вероятно Торанс се чудеше къде се е загубил образът от камерата, след малко обеща, че идва да отвори. Надявах се да ме пусне направо, но като това не стана, доволен бях и от сегашното положение: ръка върху обектива, тяло — прикрито зад гредата.
Решетестата порта се открехна, аз се изтъпаних пред строгия взор на Торанс. Никак, ама никак не се зарадва да ме види, но пък аз бях сигурен, че няма човек, на когото тя би се зарадвала. Дори и Христос лично да дойде, пак би получил ледено посрещане от тази дама.
— Името ми е Чарли Паркър и съм частен детектив. Налага се да говоря с Картър Парагон, моля.
Тези мои думи вече звучаха като банално заклинание, лишено от типичното за съответната магична формула спокойствие.
Лицето й се втвърди като диамант, всъщност цялата се вкамени.
— Както вече ви казах, г-н Парагон е зает.
— По-скоро го криете — отвърнах аз мъдро. — Сигурно му пускате въздуха, сгъвате го и го поставяте в кутия, а?
— Нямам какво повече да ви кажа, г-н Паркър. Моля ви, вървете си или ще се наложи да викам полиция. Вие ни безпокоите и тормозите г-н Парагон.
— Тц — възразих. — Бих го тормозил, ако мога да го намеря, но вместо него трябва да се задоволя с вас, г-це Торанс. Вие сте госпожица, нали? Нещастна ли сте, г-це Торанс? Наистина изглеждате нещастна. Изглежда е заразно — чак и аз вече се чувствам нещастен.
Торанс ме изгледа изпепеляващо, за малко да се запаля.
— Я си го начукай, Паркър. Хайде, чупката!
Наведох се към лицето й и рекох доверително:
— Знаеш ли — Бог чува всичко.
Торанс се извърна и си тръгна. Отзад изглеждаше по-добре, отколкото отпред, ама не чак толкова, ако се досещате какво искам да кажа.
Седях си така отвън, надзъртах помежду решетките като нежелан гостенин, какъвто в действителност си и бях. Пред джипа имаше друга кола — стара и очукана синя хонда, модел „Сивик“. Не изглеждаше подходяща за статута на Парагон, вероятно бе ежедневната таратайка на самата Торанс — когато не е на волана на представителния автомобил. Върнах се в мустанга, послушах класическа музика по радиото, сетне отново разлистих списанието.
Тъкмо си мислех дали да не се навия на една реклама за оптимисти: 100 презерватива срещу 29,99 долара, когато зад мен спря бяла акура. От нея излезе едър здравеняк в черно сако и сини джинси, бяла риза и копринена черна вратовръзка. Пристъпи към колата и ми почука по прозореца. Отворих му, колкото да ми натика в носа полицейска значка, комплект с картата и снимката. Неговата снимка, че и името. Веднага го познах от полицейските доклади за Грейс Пелтие. Детектив Джон Лутц, полицейският офицер, натоварен със следствието, само че Лутц бе прикрепен към Трети полицейски район за района на Мачиас, докато Уотървил технически бе на територията на Втори район.