Все по-любопитно и по-любопитно, както би казала Алиса от онази готина книжка за Страната на чудесата.
— С какво да ви помогна, детектив Лутц? — рекох му мило.
— Бихте ли излезли от колата, сър, моля? — рече той и се отдръпна, когато отворих и излязох.
Палецът на дясната му ръка отиде на колана на панталона, а останалите пръсти побутнаха сакото назад, за да видя дръжката на патлака — 45-и калибър, „Хеклер & Кох“. Лутц бе над метър и деветдесет, в добра физическа форма, с абсолютно плосък стомах, кафяви очи, добър тен на лицето, кестеняв, с добре оформен тънък мустак. Ако се съди по очите, бе на около четирийсет и нещо, може би и малко по-стар.
— Хайде сега, обърнете се, ръцете опрени на колата, краката разтворени — рече ми той.
Отворих уста да протестирам, но той ме блъсна рязко, завъртя ме и хоп — застанах в исканата поза без много приказки. Добре бе обучен този тип — изненадаха ме и силата, и скоростта му.
— И кротко — предупреди Лутц. — Защото остават синини.
Потупа ме оттук-оттам, но не намери нищо забележително. Не носех оръжие и това направо го разочарова. Какво да вземе — взе ми портфейла.
— Сега можете да се обърнете, г-н Паркър — рече той, като привърши с бърникането.
Видях, че се взира в шофьорската ми книжка, сетне няколко пъти ме изгледа в лицето, сякаш се опитва да намери разлики, та дано и повод да ме опандизи. — Защо се мотаете около дома на г-н Парагон и тормозите служителите му?
Говореше спокойно, но без усмивка. Тихо и равно, чак ми се стори, че звучи точно както и Картър Парагон — все едно проповед.
— Опитвах се да си назнача среща.
— Защо?
— Загубена душа, търси напътствие свише — отвърнах мъдро.
— А, опитвате се да се намерите? Може би трябва да потърсите на друго място.
— Където и да търся, все натук ме тегли.
— Това не е хубаво.
— Е, ще се примиря със съдбата си.
— На мен ми се струва, че голям избор нямате. Изборът е на г-н Парагон. Щом не иска да ви види, трябва да го приемете и да си хванете пътя.
— Можете ли да ми обясните някои неща около смъртта на Грейс Пелтие, детектив Лутц?
— Че какво ви интересува пък вас?
— Натоварен съм да разследвам обстоятелствата около нея. Казаха ми, че вие вероятно знаете нещичко… — изтърсих го и нарочно оставих двусмислието да увисне във въздуха и да затиктака като бомба със закъснител.
Пръстите му забарабаниха по дебелия кожен колан, но това бе единственият признак, че може би съм нарушил иначе олимпийското му спокойствие.
— Нашето заключение бе, че г-ца Пелтие е извършила самоубийство — отвърна той. — И затова не търсим никого и нищо повече във връзка със случая.
— Разпитвахте ли Картър Парагон?
— Говорих с г-н Парагон. Той никога не се е срещал с Грейс Пелтие.
В същия миг пристъпи вляво. Досега бе с гръб към слънцето пред мен и го засенчваше; когато се отмести, лъчите му блеснаха право в моите очи. Вдигнах ръка, за да ги закрия и Лутц веднага посегна към пистолета.
— Охо — рече остро.
— Много сте се изнервили, а, детективе? — подметнах аз и внимателно свалих ръка от очите.
— Г-н Парагон често привлича опасни елементи — заяви ченгето помпозно. — Свестните хора като него са постоянен обект на заплаха — главно заради убежденията и вярата си. Наш дълг е да ги пазим.
— Хм, а това не е ли работа на местната полиция, уотървилската? — попитах.
— Секретарката на г-н Парагон предпочете да се обади на мен — сви рамене той. — Уотървилските полицаи са хора заети.
— А вие не, а?
Сега се усмихна — за пръв път от идването си.
— Днес ми е почивен ден, при това винаги мога да отделя няколко минути, щом става дума за г-н Парагон.
— Законът никога не почива.
— Точно така, и винаги спи с отворени очи — погледна ме и ми върна портфейла. — Сега си хващайте пътя и повече да не съм ви видял тук. Ако искате да си уредите среща с г-н Парагон, потърсете го в работното му време — от понеделник до петък. Убеден съм, че секретарката му ще ви помогне с удоволствие.
— Достойна за възхищение е вашата вяра в нея — изрецитирах с ирония.