— Вярата винаги е достойна за възхищение — поучително рече той и закрачи към своята кола.
Вече бях сигурен, че наистина не го харесвам този тип Лутц. Повече от сигурен всъщност. Реших да пробвам как ще реагира на малко предизвикателство.
— Амин, дай Боже. И ако нямате нищо против, аз бих си останал тук да почета още малко.
Лутц застина на място, сетне се извърна рязко и закрачи към мен. Замахна, но бях с гръб към колата, единствено успях да се извърна странично — за да поема правия удар в ребрата, а не в корема. Здраво ме тресна, дочух изпращяването на счупено ребро или така ми се стори, болката пробяга надолу по тялото, изтръпнаха пръстите на краката ми. Свлякох се по вратата на мустанга и седнах на пътя, сега ме заболяха и стомахът, и слабините. Повдигаше ми се. А Лутц се наведе и хвана главата ми с две ръце, за да натисне зоните зад ушите с палците и показалците. Стара техника — натиск за болка и подчинение. Насили ме да стана, изревах в агония.
— Никога не се будалкайте с мен, г-н Паркър. Особено не и с вярата ми. Хайде сега в колата и чупката!
Натискът намаля. Лутц ме пусна и седна на капака на своя автомобил, за да изчака реакцията ми. Погледнах към къщата — на един от горните прозорци стоеше г-ца Торанс. Бях готов да се закълна, че се хилеше.
Качих се и потеглих. Акурата с Лутц вървя след мен само докато напуснах Уотървил и хванах по I-95, но споменът за него, божата и унижението останаха с мен чак до Елсуърт. Там имаше подразделение на щатската полиция от окръг Хенкок, тамошни хора бяха открили трупа на Грейс. Бе малка и спретната сграда на US-1, две сини полицейски патрулки паркирани отпред. Сержант на име Фортин обясни, че колата с тялото била открита от полицай Воасин на място, наречено „Щастливи акри“ и определено за застрояване — жилищно строителство. Воасин бе на патрулно дежурство, но Фортин ми обеща да му се обади и да го помоли да ме пресрещне на самото място, за да ми го покаже — беше любезен и изобщо готин човек. Благодарих и поех на север — както ме бе упътил.
Не след дълго зърнах надписите и голяма карта на строежа. Строителната компания се казваше „Истейт Игзекютивс“. На терена на бъдещите шосета и сгради вече започваше подготвителна работа. На мястото, където е била колата на Пелтие, вятърът все още развяваше изпокъсани жълти ленти. Нищо друго не подсказваше, че тук е бил сложен край на един млад живот. И все пак нещо ме озадачи доста: оттук пътят не се виждаше. Върнах се в мустанга и го откарах при лентите, паркирах го така, както ми се струваше, че е била заварена колата. Включих фаровете и се върнах на пътя.
Сега пък автомобилът не се виждаше, от дърветата не забелязвах и светлините.
В същото време се зададе синя патрулка и спря наблизо. Полицаят слезе, попита аз ли съм Паркър. Поздравих го, запознахме се — беше Воасин, горе-долу на моята възраст, косата му започнала да оредява. Имаше непукистка усмивка, а на челото — неголям триъгълен белег. Видя, че се загледах, и го разтри с дясната ръка.
— Една дама ме халоса по тиквата с тока на обувката — бях я спрял за превишена скорост — обясни той. — Помолих я да слезе, както си е редът, тя се спъна — протегнах ръка да й помогна, а тя ме цапардоса. Брех, да му се не види — просто понякога човек не бива да бъде прекалено любезен.
— Нали има една приказка — жените първо ги гърмиш, сетне другото — засмях се аз.
Усмивката му помръкна за миг, после доброто му настроение почти се върна.
— Вие не сте оттук, а? — попита ме Воасин.
По нашите места този израз най-често означава отдалеченост поне половин час с кола от мястото, където стоите в момента. Но има и друг, съвсем различен смисъл: за човек, който няма поне стогодишна местна семейна история. Защото пък има хора, чиито баби и дядовци са погребани в тукашни гробища и пак не ги смятат за местни. Макар че те не са в най-лоша позиция — в такава са онези, които се местят тук от големите градове, за да живеят сред природата. Наричат ги „градски селяни“ и хич не ги обичат.
— От Портланд съм — рекох.
— Ъммм — това ми прозвуча особено, но си замълчах.
Воасин видимо не бе впечатлен. Облегна се на патрулната, извади пакет „Куолити Лайт“, взе си цигара, поднесе и на мен. Поклатих глава и го загледах как пали. „Куолити Лайт“, Боже мили! По-добре да хвърли цигарите и да вземе да изпуши самото пакетче — толкова й е качеството на тази марка.
— Ако сме в някой филм, цигарата автоматично ви заклеймява като отрицателен герой — рекох му.
— Така ли? Ще трябва да го запомня — поклати глава той.