Влязох — на рецепцията седеше жена в светлосиня рокля и четеше брошурка с телевизионните програми. Телевизорът вляво работеше — даваха новини. Жената отпиваше от голяма пръстена чаша с надпис „Грейтфул Дед“, а около него танцуваха шарени мечета. Стиснала чашата с пръсти с лакирани в яркочервено нокти, тя направи опит да ми се усмихне, но полученият ефект бе неуспешен — все едно някой разтегна устните й странично с въдичарски кукички. Косата си бе боядисала в пурпурночерно и тя сияеше като моята синина на ребрата. Ръцете й бяха сбръчкани, изглеждаха стари, но едва ли бе на повече от 55 години.
— Здравейте — рече тя. — Стая ли търсите?
— Не — отвърнах. — Търся Марси Бекър.
Настъпи многозначителна тишина. Стори ми се, че закрещяват невидими, безмълвни гласове. Изчаках да измисли лъжа, която да ми пробута: имаше няколко възможности. Тук няма такава. Не познавам Марси Бекър. Няма я и не зная къде е. Накрая реши да ми пробута вариант на третото.
— Няма я Марси. Вече не живее тук.
— Хм, разбирам. Вие госпожа Бекър ли сте?
Пак настъпи пауза, сетне жената кимна. Бръкнах в джоба, извадих картата, за да й я покажа.
— Казвам се Чарли Паркър. Частен детектив съм. Наеха ме да разследвам обстоятелствата около смъртта на жена на име Грейс Пелтие. Разбрах, че Марси е нейна приятелка, нали е така?
Пак пауза. Сетне кимване.
— Госпожо Бекър, кога за последен път видяхте Грейс?
— Не помня — отвърна ми тя със сух, пресипнал глас, сетне се закашля и повтори — този път малко по-убедително: — Не помня.
— Може би когато е дошла да вземе Марси, госпожо Бекър? Вероятно преди около две седмици.
Госпожата отпи от кафето и бързо рече:
— Тя не е идвала да я взима… просто никога не е идвала. Марси не я е виждала от… просто не зная откога.
— Дъщеря ви не е била на погребението на Грейс. Не мислите ли, че това е необичайно?
— Не зная, не зная — отвърна тя, а ръцете й се плъзнаха зад тезгяха.
Видях как се напрегнаха мускулите й. Натискаше алармения бутон.
— Госпожо Бекър, не се ли безпокоите за Марси?
Този път тя мълча прекалено дълго. А когато отговори, от устата й излезе „не“, но очите й шепнеха „да“.
Вратата зад гърба ми се отвори. Извърнах се, от офиса излезе нисък, плешив мъж в риза за голф и син, полиестерен анцуг. В ръка държеше голф стик.
— Да не ви прекъснах играта? — попитах учтиво.
Той подхвърли стика от ръка в ръка. Стори ми се, че е номер девет, хандикап.
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Надявам се, а може пък аз да ви помогна — отвърнах философски.
— Питаше за Марси, Хал — обади се жената.
— Аз ще се оправям със ситуацията, Франсин — отвърна съпругът, но не изглеждаше много убеден в думите си.
— Трудно ще ви е, г-н Бекър, трудничко — след като имате само един евтин стик.
По лицето му пробяга нервен спазъм, тънка струйка пот мина по челото и влезе в едното око. Той примига, примига, сетне вдигна стика над глава с две ръце, готов за удар.
— Разкарай се!
В дясната ръка все още държах удостоверението си, с лявата извадих визитка от джоба и я поставих на рецепцията пред съпругата.
— Добре, г-н Бекър, нека бъде вашето. Но преди да си тръгна, ще ви кажа нещо. Струва ми се, че Грейс Пелтие е била убита. Възможно е да ми казвате истината, но ако не е така, вероятно дъщеря ви има представа кой е убиецът. Щом аз стигам до това заключение, значи и убиецът може да стигне до него. И ако той дойде тук да ви разпитва, едва ли ще е толкова кротък, колкото съм аз. Разбирате ли ме? Помислете върху думите ми.
Стикът се помести няколко сантиметра напред.
— За последен път ти казвам — изръмжа Бекър. — Разкарай се от моята собственост!
Прибрах си документа и пристъпих към вратата. Хал Бекър се въртеше като танцьор след мен, като се опитваше да запази нужното за удар разстояние.
— Имам чувството, че скоро ще ми се обадите — рекох и излязох.
— Хич не разчитай на това — свирепо изсумтя Бекър зад мен.
Качих се на мустанга и потеглих, а той си остана на вратата, със заканително надигнат стик, загледан след мен. Смешен и недодялан аматьор с голям стик, затънал до шията в игра, която не разбира.
Връщах се към Скарбъро и се опитвах да подредя и анализирам наученото. А то не бе много. Ясно бе, че трудно ще се добера до Картър Парагон: Торанс го пази като тигрица, а онзи Лутц май го движи нещо повече от професионален интерес никой да не говори с него. Може би има и други играчи, засега неизвестни. Сто на сто имаше… Силно ме смущаваха някои подробности около фактите как Воасин е открил колата с Грейс. Участието на Лутц при намирането на колата също, че дори и повече. Сега вече бях и убеден, че Хал и Франсин Бекър здраво са уплашени от нещо. От какво? Обичайно е родителите да се притесняват, когато частен детектив желае да разпитва детето им. Но тук се криеше и друг фактор, може би фактори? Например Марси Бекър да е порнозвезда или пък да е продавала дрога на ученици. Или е настояла родителите й да не съобщават къде се намира в момента — докато някакъв неин проблем не се разреши може би? Още не бях опитал да говоря с Али Уин, бостънската приятелка на Грейс, но пък Марси Бекър решително се бе очертала като интересен за разговор обект.