Струваше ми се още, че Къртис Пелтие и Джак Мерсие са напълно прави да подлагат на съмнение официалната версия за смъртта на Грейс. Освен това всички, с които се бях срещал през последните два дни, ме бяха или лъгали, или спестявали част от фактите, които знаят — сигурен бях. Дошло бе време да взема някакви мерки в тази връзка, а имах и идея откъде да започна. Въпреки че бях изморен, пропуснах изхода за Скарбъро и подгоних колата по „Конгрес Стрийт“, сетне отбих по „Данфорт“ и ето ме пред дома на Пелтие.
Старият отвори вратата този път облечен в нощница и по чехли. От кухнята долиташе звукът на работещ телевизор. Значи не го бях събудил. Това бе добре.
— Открихте ли нещо? — попита с надежда той, сетне ме покани и затвори вратата.
— Не, но се надявам скоро да имам резултати.
Влязохме в кухнята. Седнах на същото място, а Пелтие отне звука на телевизора; показваха „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм в ролята на злокобния психиран проповедник с татуировките по кокалчетата на ръцете.
— Г-н Пелтие — започнах направо, — защо навремето разтурихте бизнеса с Мерсие?
Не извърна поглед встрани, но пък затвори очи и остана така доста време. Изглеждаше уморен, когато ги отвори.
— Какво имате предвид? — попита тихо.
— Питам за причините — лични ли бяха или делови?
— Човек върши ли бизнес с приятел, то цялата работа е на лична основа — отвърна старият и този път извърна очи.
— Не ми отговорихте на въпроса.
Настъпи мъчителна тишина, чаках го да каже нещо, а в кухничката звучеше само забързаното му дишане. Погледнах към екрана: децата пътуваха по реката в малка лодка, а проповедникът вървеше след тях, но, разбира се, на брега.
— Вас приятел някога мамил ли ви е, г-н Паркър? — обади се накрая Пелтие.
Примигнах и ми стана неприятно.
— Веднъж или два пъти…
— Кажете ми точно — веднъж или два пъти?
— Два пъти.
— И какво стана с приятеля или приятелите?
— Първият почина.
— А вторият?
Чувах туптенето на собственото си сърце. Затрудни ме отговорът, но изплюх думите, които прозвучаха необичайно високо:
— Убих го.
— Значи или много голямо предателство е извършил спрямо вас, или съдите хората прекалено строго.
— По онова време не бях много на себе си.
— А сега?
— Сега дълбоко поемам дъх и броя до десет.
Усмихна се.
— Върши ли работа?
— Не съм много сигурен. Май не съм стигал чак до десет.
— Значи едва ли върши — отбеляза той и въздъхна.
— Вероятно сте прав. Не искате ли да ми разкажете какво точно се случи между вас и Джак Мерсие?
Поклати глава и пак въздъхна.
— Не, не ми се иска, но имам чувството, че си имате някаква собствена теза за случилото се.
Естествено, че си имах, но пък и нямах особено желание да я излагам. Както и той самият. Мислех, че би било непростимо невъзпитано дори да мисля по въпроса в присъствието на този мъж, който съвсем наскоро бе загубил единственото си дете.
— Личен проблем е било, нали? — попитах тихо.
— Извънредно личен — кимна той.
Наблюдавах го внимателно: очите, формата на лицето, косата, дори ушите и гърбавия нос. Грейс не бе наследила нищо от тези черти, ама нищо. И изведнъж разбрах: тя много повече приличаше на Джак Мерсие, удивително много общо имаха двамата. Всъщност бях го усетил може би още онзи ден в библиотеката на Мерсие — в снимките му на млади години, но тогава не бях направил нужните сравнения. Ами да — изражението на триумфиращия в спортната победа Джак. Да, вече виждах Грейс в Джак и Джак в Грейс. Но това все още не бе определен факт, а само наблюдение или хипотеза, донякъде интуитивни. А как да го изразя на глас и да обидя бедния старец? Но той бе човек интелигентен и просто усети какво си мисля, още повече, че онова, което каза, изцяло отговаряше на въпроса ми.