Глава пета
Изповедта на Къртис Пелтие не само до голяма степен обясни поведението на Джак Мерсие, но и направи нещата доста по-трудни за мен. Защото кръвната връзка между Мерсие и Грейс бе всъщност лоша новина, много лоша.
За беля у дома в Скарбъро ме чакаха още лоши новини. Не знам защо, но още като спрях пред вратата, нещо ми се стори съвсем не на място. Отначало го отдадох на отсъствието си — човек като го няма известно време в къщи, нещата се разместват, изглеждат малко по така, но за съжаление не това бе обяснението. Сякаш някоя неведома сила бе хванала къщата, за да я завърти около въображаема ос така, че луната вече не я осветява по начина, който познавате, а сенките падат съвсем по-различно. Пощенската кутия все още смърдеше на бензин и това ми напомни за сутрешната случка. Паяци в пощата са кофти нещо, но като си помисли малко човек какво може да намери у дома си… Ще ми бъде доста по-трудно да се оправям с подобна ситуация вътре в самата къща.
Пристъпих до вратата, отворих рамката с мрежата против насекоми, опитах ключалката — изглеждаше на място, непипана. Вмъкнах ключа, отключих, честно казано, очаквах да намеря всичко наопаки, но не — не бе така. Поне отначало. Къщата бе тиха, вратите полуотворени, както ги оставям, за да може въздухът свободно да шета навсякъде и да се проветрява. Но ето — подвижната закачалка в антрето, където редовно си оставям ключовете, бе леко отделена от стената. Ясно се виждаха следите от крачетата й — кръгли петна сред тънък слой прах наоколо. Във всекидневната изпитах подобно усещане — като че някой нарочно бе размествал мебелите, колкото да забележа факта. Канапето и столовете бяха отместени просто така. В кухнята намерих посудата пипана, храната бе вадена от хладилника и сетне върната — в безпорядък. Дори и чаршафите на леглото ми бяха вдигани, най-горният бе оставен отметнат. Забързах към бюрото, което е в ъгъла на всекидневната. Мисля, че се досетих за какво са идвали.
Липсваше копието на досието по случая Грейс Пелтие.
Следващия час прекарах в нещо, което бихте нарекли необичайно като действие, но пък като се замисли човек — напълно естествено. Внимателно прегледах цялата къща и се захванах със сериозно чистене — избърсах прахта, проверих навсякъде, избърсвах, мих и трих, сетне ударих и една сериозна прахосмукачка. Смъкнах чаршафите от леглото и ги поставих в торбата за пране заедно с бельото от шкафа. С вряла вода измих всички чинии и чаши, вилици и лъжици и ги подредих на поставката да съхнат. Когато привърших, дрехите бяха залепнали от пот по мен, гърбът ме сърбеше, бях доста мръсен, но имах положителното усещане, че съм си възвърнал поруганата територия от анонимните натрапници. Убеден бях, че би трябвало да постъпя именно по този начин — иначе собствените ми вещи щяха да си останат замърсени от тяхното присъствие.
Влязох в банята и дълго се къпах, мих и трих, облякох последния кат чисти дрехи и се опитах да се свържа с Къртис Пелтие, но никой не вдигаше телефона. Исках да го предупредя, че могат да пребъркат и неговия дом, но отговаряше само телефонният секретар и ме молеше да оставя съобщение. Оставих — настоях той да ми се обади.
Качих се на колата и тръгнах към „Оук Хил“, оставих прането, а сетне отскочих до хранилището, където недалеч от дома си срещу наем държа стари мебели и други вещи, изнесени от дядовата къща и от стария ми бруклински дом навремето, в който за кратко време живяхме с Джени и Сюзън.
Там бях оставил оригиналите на полицейските доклади. Седнах на един сандък и отново ги прегледах — един по един — особено онзи, които бе написал лично Лутц в качеството си на следовател. В случая неговата роля съвсем не ме изпълваше с вяра в силата и почтеността на закона. И въпреки това не можех да открия нищо, което да оправдае събуденото в мен недоверие към светлата му личност. Свършил бе напълно нормална работа, адекватна за полицейските изисквания, дори бе успял да разговаря с недосегаемия Картър Парагон.
Прибрах се и направо влязох в спалнята. Дръпнах дрешника и отместих стара дъска на пода, за да извадя едно вързопче от хранилището под нея. Там имаше още две такива — едното по-голямо, другото по-малко, но тях си ги оставих на място. Отнесох пакета в кухнята, сложих го върху стар вестник и развих омасления парцал.
Досещате ли се какво съдържаше? Трето поколение „Смит & Уесън“ модел 1076, 10-милиметрова версия, разработена специално за ФБР. Имах подобен пистолет навремето, но го загубих в едно езеро в Мейн, когато бягах да си спася живота. В известен смисъл бях доволен, че съдбата ме отърва от него. Бях вършил ужасни неща с неговата помощ и накрая, изглежда, бе дошло време оръжието да символизира всичко най-лошо у мен.