Обаче не бяха минали и две седмици, откакто бях останал без него, и пристигна чисто нов — същият модел. Изпрати ми го Луис посредством един от емисарите си — огромен чернокож великан с фланелка, на която пишеше, че си умирал да претрепва куклуксклановците. Не мина и час от тази доставка и ми позвъни самият Луис.
— Не ми трябва, Луис — рекох му унило. — Повръща ми се от патлаци, особено от този вид.
— На теб сега така ти се струва, но той си е твоят пистолет — настоя той. — Ти си го използвал, защото така е било казано, а си и много добър с него. Може би ще дойде ден, когато ще си доволен, че е още у теб.
И вместо да го захвърля, увих го в непромокаема опаковка и омазнени парцали и го скрих при другите, които още пазех: колта на баща ми — 38-и калибър и деветмилиметров полуавтоматичен „Хеклер & Кох“, за който така и си нямам разрешително. Бях си направил добро скривалище или така си мислех: под дюшемето. Там държах батареята — далеч от ръката, та ужким далеч и от сърцето.
Сега го огледах внимателно, извадих пълнителя, дръпнах затвора назад докрай за всеки случай — да не би в цевта да е останал патрон. Никога не забравяйте основните правила за безопасност! Огледах оръжието отвсякъде, пружината на изхвъргача, върха на иглата; освободих затвора, натиснах спусъка. Щрак! Цели трийсет минути чистих и смазвах, сетне презаредих пълнителя, поставих я на място, вдигнах ръка с него, прицелих се във вратата. Тежеше не по-малко от кило и нещо. Опипах го с палеца, прокарах показалеца по серийния номер встрани и неочаквано и съвсем необяснимо изпитах страх…
У всеки от нас съществуват потайни, неведоми кътчета, тъмни кьошенца в човешката душа. Там се наслагва и таи обида и болка, гняв и отмъстителност, които излизат навън при нужда или без нужда. Някои от нас се обръщат към тях рядко или никога. И така би трябвало да бъде, защото посегнеш ли за помощ към тях, то ще ти струва скъпо и прескъпо… Всеки път губиш нещо от себе си, частица от всичко онова, което е добро и почтено и човешко у раба Божи. Опиташ ли веднъж, може да дойде и втори път и постоянно бъркаш все по-надолу и по-надолу в скритата чернилка. Странни твари се крият там, осветява ги злокобна светлинка отвътре; тя се захранва само от желанието да оцелееш и да убиваш. Голяма е опасността да прибегнеш до нейната помощ — ще се потопиш така надълбоко, че може би вече никога няма да намериш повърхността. Оставиш ли му се веднъж на този вътрешен мрак и край! — спасение няма, загубен си завинаги.
И ето ме мен сега — отново загледан в пистолета, усещащ неговата сила, безспорната му смъртоносност. Изведнъж се видях на ръба на онези дълбоки тъмни води, черна бездна, от която връщане няма, няма. Прижари ми на кожата, а нейде отдолу долетя ехото на ехиден смях: ела, ела, ти само ела… Хич не посмях да надникна надолу, най ме бе страх какво мога да видя отразено в онази черна и огледална повърхност.
Направих усилие да се откача от тези страшни усещания. Станах и превъртях касетката на телефонния секретар — да проверя има ли съобщения. Имаше — от Рейчъл: „Здравей!“
Незабавно набрах номера й, за късмет тя вдигна на втория сигнал.
— Хей, какво правиш? Знаеш ли — намерих билети за балета!
— Браво бе.
— Май не се радваш много, а?
— Виж, имах не особено сполучлив ден. Понаби ме един полицай, защото не проявих нужното уважение към ценностната му система, а после един друг заплаши да ми пукне черепа със стик номер девет.
— Ами да — ти обичайно си такъв светъл, приветлив човек, харизматичен — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна: — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно какво става при теб?
Разказах й някои неща — каквото знаех, какво подозирах, но не споменах за Марси Бекър, нито за Али Уин или за двамата полицаи. Не исках да говорим за такива неща по телефона. Пък и в къщата ми току-що бяха влизали непознати хора.
— И ще продължаваш ли да се занимаваш с тази работа?
Замълчах, какво да й отговоря? А на масата до мен смит и уесънът мътно блещеше на процеждащата се през прозореца лунна светлина.
— Мисля, че да — отвърнах кратко.
Рейчъл въздъхна, помълча и каза:
— Значи да върна билетите?
— Не, не, недей! — викнах внезапно, защото ужасно ми се прииска да съм заедно с нея. — Ще дойда, както се бяхме уговорили.
А и не бях говорил с Али Уин.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно, повече отвсякога — рекох твърдо.