Интересни факти могат да се кажат за щата: забравени, потънали в прахта на небитието — продукт на историята и водените войни, следствие от движението на горите и безкрайната въртележка на природата, дело на морето и чужденците, които стъпвали по неговите брегове. Има гробища с надгробни камъни, на които стои само една дата — в цигански поселения и комуни. За хора, официално неродени и все пак със сигурност починали — както всички останали. Има и малки гробчета, отделени от семейните парцели — там почиват незаконородените деца. Никой никога не е потърсил никому сметка как именно са починали тези човешки същества. Има и празни гробове — камъните на тях са паметници на изгубените души, на удавени в морето, загубени в горите. Бог знае само къде почиват костите им — може би под пясък и вода или под земя и сняг — по земни кътчета, където никога няма да стъпи човешки крак.
Пожълтелите страници намирисваха на мухъл, пръстите ми също, по едно време се усетих, че ги бърша в панталоните в опит да премахна миризмата. Светът на Фокнър едва ли бе свят, в който бих живял поне лично аз. Това си мислех, когато връщах папката на библиотекарката. Свят, в който спасението е извън нас; в който няма шанс за изкупление; свят, населен почти изцяло с прокълнати души, сред които шепа хора с надежда за изцеление. А щом са прокълнати, кой го е грижа за тях? Техният живот значение няма. Каквото и да им се случи, колкото и ужасно да е, то е повече или по-малко заслужено…
Още докато се прибирах по магистралата, след мен вървеше пощенски камион. Отклони се от нея пак по мен и когато спрях на алеята, и той закова отзад. Излезе човек в униформа и ми подаде препоръчана пощенска пратка. Беше от Артър Франклин. Докато подписвах квитанцията, униформеният любопитно оглеждаше почернялата пощенска кутия.
— Някакви проблеми с пощаджиите ли имате? — попита той.
— А, не, ужасно много боклуци в пощата — рекох примирително.
Кимна, без да ме гледа, и побърза да се качи в камиона. Запали и отпраши по пътя.
В пакета имаше видеокасета. Прибрах се, включих видеото. Прозвуча лека музика и на екрана се появи надпис „Кръшем Продъкшънс представя…“, а малко по-късно самото заглавие — „Смъртта на буболечката“, и името на режисьора — Харви Рагъл. Друго нямаше. Следователите да си чукат главата за останалото.
Всъщност последва умопомрачително трийсетминутно зрелище: разсъблечени до различна степен жени на високи токове мачкат набор буболечки и други твари: като започнем с паяци, хлебарки, богомолки, дребни гризачи и прочие. В повечето случаи ми се стори, че насекомото е залепено или защипано с телбод за пода и вероятно затова продължително агонизира, преди да умре. Пренавих останалото, извадих касетата и сериозно се замислих дали да не я изгоря. Накрая реших да я върна на самия Артър Франклин — когато го видя; може би най-подходящо бе да му я напъхам в устата. Единственото, което за момента ме възпираше от по-активна реакция, бе защо, по дяволите, Ал Зи е намерил за нужно да насочи Франклин и клиента му към мен? Може би пък се съмнява, че съм го закъсал в сексуално отношение? Че половият ми живот куца?
Питах се кое къде е и защо, сетне взех та си сварих кафе и излязох на двора, където дядо преди много години бе направил маса върху дънера на отсечено дърво. Имах цял час време за убиване до срещата с Франклин. От опит знам, че допирът до масичката, където с дядо сме седели стотици пъти, има за мен успокоителен ефект. Помага да се разтоваря и да помисля — ако има за какво, разбира се. Кроткият ветрец развяваше страниците на двата вестника до мен: „Портланд Прес Хералд“ и „Ню Йорк таймс“.
Помня как дядо бе центрирал плота на масичката, как го бе нивелирал да е идеално успореден на земята. Тогава ръцете му още не трепереха: бе я издокарал, сетне лакирал и намазал със специално протекторно покритие. Лъщеше на слънцето, държеше на дъжд и на всякакъв вид ерозия. В по-късни години ръцете му не бяха вече така стабилни, а и паметта започна да му изневерява. Бе дошъл и по-тежък миг: една вечер го доведе един от заместник-шерифите, син на стар дядов колега и приятел. Добрият старец се бе заблудил: отишъл на гробището да сложи цвете на гроба на баба, така и не го намерил, на всичкото отгоре се и изгубил. Много мъчно ми стана тогава за него. И скоро след това наех една сестра да го гледа.