А иначе бе доста силен физически: всяка сутрин правеше гимнастика, че и лицеви опори и повдигания на лоста. Понякога тичаше из двора — бавно, но продължително, докато фланелката му почернее от пот. Сестрата твърдеше, че след физическите упражнения мозъкът му за известно време се избистрял. Сетне пак започвал да забравя и мозъкът му бавно умирал — угасвали клетка по клетка, като светлините на голям град призори. Този мъж ми бе помагал повече от майка ми и баща ми, бе ме насочвал в живота, бе се опитвал да ме възпита като истински, добър мъж и човек. Понякога с мъка се питах дали пък не съм го разочаровал? Дали харесваше човека, в който по едно време се бях превърнал?
Мислите ми прекъсна автомобилен мотор. След няколко секунди на входа на градината се появи муцуната на черен сиръс. В колата бяха двама — жена и мъж на волана. Шофьорът изгаси двигателя и излезе, а жената си остана на мястото. Слънцето светеше в лицето ми, затова виждах само черен силует, възслаб и тъмноматов — като острие на нож. Под вестниците лежеше моят смит и уесън, крайчеца на дръжката му съзирах само аз. Внимателно наблюдавах приближаващия мъж, опрял ръка на масата — на сантиметри от пистолета. Нещо в посетителя ме притесняваше. Може би поведението му, видимото познаване на географията на мястото. На моето имущество. Или жената? Тя се взираше в мен през предното стъкло на колата — виждах разчорлена сиво-кестенява коса, увиснала до раменете й.
Вероятно паметта ми автоматично е регистрирала и възпроизвела онзи мъж със сладоледа — хладна утрин, жадно смучещи устни, гладен паяк върху мъртва муха, очите му — внимателно следящи колата ми по „Портланд Стрийт“.
Фигурата спря на около три метра от мен. Пръстите на дясната ръка развиваха нещо, което стискаше в дланта на лявата. Две бучки захар. Подхвърли ги нагоре и ги лапна, засмука ги, смачка опаковката и внимателно я прибра в джоба на сакото. Панталоните му бяха кафяви, найлонови, с евтин кожен колан; ризата — някога светложълта, сега избледняла до цвета на болен от жълтеница човек; вратовръзката — болезнено жълтокафява; сакото — кафяво карирано, от изкуствен плат. Нахлупена напред кафеникава шапка закриваше лицето му. Когато спря, я свали и я задържа в лявата ръка, сетне равномерно затупа с нея по бедрото — в бавен, умишлено спокоен ритъм.
Бе среден на ръст, около метър и шейсет и нещо, или седемдесет, доста слаб, крехък, почти скелет, дрехите направо висяха по тялото му. Походката му до спирането бе бавна, внимателна, сякаш се боеше, че всяко рязко движение би могло да завърши с бедрена фрактура. Косата бе червена, но и прошарена, рядка — през нея на места прозираше розов скалп. Веждите — също рижави, миглите — също, тъмнокафявите очи — малки, прекалено малки за лицето и надзъртащи изпод странно увиснали гънки кожа, сякаш някакъв зъл чародей бе разтеглил кожата на челото и бузите, сетне бе префасонирал лицето с помощта на конци и шевове в очните ъгълчета. Под очите изпъкваха синьо-червеникави на цвят торбички, носът бе дълъг, тесен на върха, надвиснал над горната устна, устата — дълга, с тесни устни, брадичката — леко разцепена. Стори ми се, че е някъде около петдесетте. Вътрешният глас ми заговори веднага: тази очевидна крехкост е само привидна. Само привидна. Защото очите му говореха съвсем друго — те не бяха очи на човек, който се бои от всяка своя стъпка, дори напротив.
— Топъл ден днес — рече спокойно, а шапката продължи кроткия си ритъм по бедрото.
Кимнах, не казах нищо.
Той пък кимна с глава в посока към пътя.
— Виждам, че сте си имали неприятности с пощенската кутия, а? — усмихна се и разкри неравни пожълтели зъби, силно раздалечени точно в средата.
Вътрешният глас незабавно ми каза, че, да! — именно той е отговорен за гадните твари в нея.
— Паяци имаше — рекох. — Изгорих ги до дупка.
— А не е трябвало — откликна той и усмивката му угасна.
— Май го приемате лично?
— Обичам паяците — отвърна той, като премяташе бучките в уста и ме гледаше право в очите.
— Горят като борина — рекох аз. — Сега мога ли да ви помогна с нещо?
— Надявам се, а може би пък аз мога да помогна. На вас. Да, сър, убеден съм, че мога да ви помогна.
В гласа му звучеше носова нотка, която замъгляваше гласните и поради това не можех да разпозная акцента му, а задачата се затрудняваше още повече от изказа му — малцина говорят по неговия начин. Усмивката бавно изплава на лицето отново, но очите му си оставаха леко премрежени, студени, пресметливи. В тях имаше нещо злокобно, премерено, сякаш чуждо същество се бе настанило в това, изглежда, преждевременно застаряло, странно тяло, за да изхвърли истинското му съдържание и се прикрие в празната черупка. Имах чувството, че пред мен стои куха форма, а през очните дупки надзърта чуждоземен хищник.