— Ти си пълен безбожник, Паркър. Г-н Парагон е Божи служител.
— Днес добри работници все по-трудно се намират — рекох дълбокомислено.
Пъд внезапно изсъска: стори ми се естествено разтоварване на набраната в него агресия.
— Ако разговаря с мен и отговори на въпросите ми, тогава и аз ще го оставя на мира — продължих аз. — Аз съм привърженик на библейската максима — „Живей и остави и другите да живеят“, тя е и мое мото.
Усмихнах се, но той не отвърна със същото.
— Казано направо, Паркър, изобщо не вярвам то да е твое мото — устните му се разчекнаха странично и той отново изсъска: — Няма начин да е твое мото!
Запънах ударника.
— Разкарай се от моята собственост, Пъд! Вземи и приказливата си приятелка!
Това се оказа грешка. Жената внезапно отскочи вляво, пръстите на лявата й ръка се изкривиха като нокти на хищна птица и тя се наклони като за скок към мен, дясната ръка се стрелна към джоба. Наведох дулото и пуснах куршум в земята между леко разкрачените крака на Пъд. Ситни пръски пръст се разлетяха във всички посоки, изплашиха птиците по съседните дървета и те с крясъци се изсипаха от тях. Жената замръзна, но това стана, когато Пъд я сграбчи за ръката.
— Свали си шалчето, мила моя — нареди той, а очите му си останаха заковани в мен.
Жената изчака няколко секунди, сетне развърза черното шалче и бавно го свали, а то увисна между пръстите й. Сега вратът й се виждаше добре — бе осеян със сложна мрежа белези, бледожълти, поръбени, грозни. Неприятна гледка, която би накарала всеки срещнат да се загледа. Някой я бе белязал по ужасяващ начин.
— Покажи, мила — рече още Пъд.
Тя широко разтвори уста и разкри ситни пожълтели зъби, розови венци, почернено-червеникава и деформирана маса в основата на гърлото, където би трябвало да се намира езикът й.
— Пей сега. Нека Паркър чуе как пееш.
Устата й се разчекна още повече, устните й се раздвижиха, но звук не се получи. И тя все пак безмълвно запя някаква песен, напук на всичко, някаква мелодия, която може би звучеше само в нейното съзнание, очите й затворени, с екзалтирано изражение, а тялото й се залюля в ритъм с отсъстващата музика. Сетне Пъд вдигна ръка и тя мигом затвори уста.
— Тя имаше прекрасен глас. Вълшебен глас, г-н Паркър, красив и чист. Отне й го една болест — рак на гърлото. И Божията воля. Може би и неведомата му благословия, наречи го Божие наказание или изпитание, за да докаже вярата си и да стъпи на истинския път към Спасението и Изкуплението. В края на краищата си мисля, че тя обикна Спасителя още повече.
Аз обаче хич не споделях вярата му в тази жена. В нея съвсем очевидно гореше див гняв, кипеше необуздана ярост може би заради болката, която е била длъжна да изтърпя, заради многократно изстраданата загуба. Страданието отдавна бе погълнало цялата любов, на която е била способна и сега тя се бе обърнала към околния свят, върху който да излива гнева си и да търси отдушник. Болката никога няма да я напусне, но успее ли да прехвърли част от него върху ближните, огромното и тежко бреме вероятно става по-поносимо.
— Но пък аз обичам да й казвам, че причината е в завистта на ангелите — заключи Пъд.
За това можеше да се разчита само и единствено на неговата дума. Защото лично аз не виждах нищо по нея, което би могло да събуди нечия завист, за ангели изобщо да не говорим.
— Е — рекох аз, — поне си е запазила красотата.
Пъд не реагира, но за пръв път в очите му заискри огнева омраза. Усетих я мигновено, тя се появи и изчезна, а на нейно място застана престорено добродушното му изражение. Стандартното прикритие. Но онова, което само припламна в неговите очи, получи гигантско измерение на необуздано дивашка злоба в нейните. Нещо фанатично, отколешно и сякаш неземно: стори ми се, че в тях видях да горят църкви, с богомолците барабар. Пъд, изглежда, умееше да усеща излъчващите се от нея вълни на могъщо и спотаено насилие, защото незабавно се извърна и леко докосна с пръсти леката червенина на бузите й.
— Моя Накир — прошепна той. — Тихичко, мила моя.
При тази мимолетна милувка очите й потрепнаха за миг и се затвориха. Дали не бяха любовници?
— Прибери се в колата, мила моя. За момента работата ни тук е привършена — нареди Пъд, жената ме изгледа, сетне бавно тръгна към автомобила, с който бяха дошли.
Пъд понечи да тръгне след нея, замисли се, внезапно се извърна и рече:
— Не постъпваш разумно. Съветвам те за последен път: откажи се от цялата работа.
— Съдете ме, бе — отвърнах аз.
Но Пъд само поклати глава.
— Не, нещата са стигнали вече твърде далеч. Опасявам се, че пак ще се срещнем, и то при много по-неизгодни за теб условия.