Сетне вдигна ръце във въздуха.
— Сега ще бръкна в джоба си, г-н Паркър. За да ти дам визитка — рече и без да чака, бръкна в десния джоб на сакото, откъдето извади сребърна кутийка.
Отвори я и с върха на пръстите си извади бяла картичка. Протегна я към мен и този път не си отдръпна ръката, а търпеливо изчака да я взема. Когато това стана, ръцете ни неволно се докоснаха и аз оттеглих моята като опарен. Пъд ме изгледа и поклати глава, сякаш в потвърждение на очаквана от него констатация. На картончето пишеше само ИЛАЯ ПЪД, буквите бяха почернени. Нямаше телефон, нито адрес, нито професия. Гърбът на визитката бе напълно чист.
— Тази визитка нищо не казва за теб, а, Пъд? — подхвърлих.
— Напротив, казва всичко необходимо, Паркър. Само че ти просто не можеш да го прочетеш.
— Аха — например, че си много стиснат или пък минималист — заядох се аз. — Сигурно и отровен като паяк, но и това за съжаление не го пише.
Сега се усмихна и за пръв път ми се стори, че е искрен. Зъбите му жлътнаха, а очите му весело заискриха.
— Напротив, напротив, Паркър, и това го има, но казано по свой си начин — ухили ми се той.
Държах го на прицел, докато не се качи в колата и подкара сред облак прах и бензинови изпарения, които освиниха хубавия слънчев ден.
Още не бяха се скрили на завоя и пръстите ми започнаха да парят, да сърбят и полека-лека се осеяха с мехури. Сетне се появи и болка, по връхчетата им и дланта избиха червени обриви. Сложих си хидрокортизонов препарат, но възпалението продължи до края на деня, придружено с интензивен, неконтролируем сърбеж — навсякъде, където визитката на Пъд бе докосвала кожата ми. С помощта на пинсети я прибрах в найлоново пликче, запечатах го с лепенка и го оставих на масата в хола — на видно място. Ще го взема с мен в Бостън и ще помоля Рейчъл да го даде в университетската лаборатория за анализ.
Глава седма
Оставих пистолета си под резервната гума в багажника на мустанга и тогава влязох в масивната гранитна сграда на съда на „Нюбъри“ и „Маркет“, наречена „Едуард Т. Синю“ — на името на известен юрист. Още на вратата ме провериха за оръжие, минах и през детекторното устройство, сетне тръгнах по стълбището към зала номер 1, където се настаних на стол в дъното.
Последните от общо петте реда скамейки бяха заети от публика, която в минали години — при едно доста по-необразовано общество — вероятно би била назована с обидни прозвища като например „сган от всякакви изроди“. Забелязах неколцина джуджета, ниски дори и за своята категория, две-три дебелани и квартет напреднали във възрастта дами, облечени като проститутки. До тях се мъдреше едър плешив мъжага, някъде малко под двата метра и поне сто и петдесет килограма. Всички изглеждаха крайно съсредоточени в онова, което ставаше отпред в залата.
Всъщност съдът вече заседаваше и адвокат, който сигурно бе Артър Франклин, обсъждаше правните процедури със съдията. Заслушах се. Изглежда, търсеха неговия клиент за редица престъпления в Калифорния: злоупотреба с авторско право, жестокост към животни, неплатени данъци. Едва ли щеше да отърве затвора — изгледите за това бяха колкото на майски бръмбар да доживее до Коледа. Освободиха го срещу гаранция от 50 000 долара с уговорката да се яви при същия съдия малко по-късно същия месец, за да може съдът да вземе окончателно становище по въпроса за екстрадицията му. Тогава всички в залата се изправиха, а съдията излезе през вратата зад тежкото кожено кресло.
Тръгнах по централната пътека към адвоката, за да му се представя. Забелязах, че след мен върви и едрият мъжага. Франклин бе на около 40 години, носеше син костюм и се потеше леко. Косата му бе смолисточерна, веждите — рунтави, гледаше ме с очите на уплашена до смърт сърна, взряна в светлините на връхлитащ върху й тежък камион.
Седналият до Франклин Харви Рагъл обаче съвсем не бе онова, което очаквах да видя. Пред мен застана петдесетгодишен мъж с къдрава кестенява коса в отлично изгладен светлокафеникав костюм, с чиста, разтворена на врата бяла риза и модни леки обувки. Бе се подстригвал наскоро, косата му бе съвсем къса. Скъпият златен часовник бе единственото бижу по него. Прясно избръснат, Рагъл ухаеше на „Армани“, обилно излян по лицето, като да бе безплатен. Подаде ми ръка с прекрасно подрязани нокти.
— Харви Рагъл, генерален директор на „Кръшем Продъкшънс“ — представи ми се той и се усмихна топло, като разкри удивително бели зъби.
— Приятно ми е — рекох, донякъде изненадан. — Съжалявам, но не мога да се здрависам. Хванал съм нещо неприятно…