Показах им пръстите си с мехурите и Рагъл пребледня. Удивително чувствителна душа за човек, който мачка дребни гадинки, за да си печели прехраната. Тръгнахме към изхода, а по пътя дебеланите, джуджетата и полуразголените дами се изредиха да прегръщат Рагъл и да му пожелават късмет. Отбихме се в една от адвокатските консултантски стаи — номер 223, до съдебна зала 2. Мъжагата, чието име се оказа Мики, застана на входа с кръстосани отпред ръце.
— Протекция — обясни ми Франклин, преди да затвори вратата.
Настанихме се на масата и пръв заговори Рагъл.
— Е, видяхте ли моята работа, г-н Паркър?
— Имате предвид видеото с мачкането на буболечките ли? Да, видях го.
Рагъл се отдръпна, сякаш му дъхнах на пресен чесън.
— Не ми харесва това определение — рече той. — Аз правя еротика, всякакъв вид, и се смятам за баща на моите актьори. Хората, които видяхте в залата, са звезди, г-н Паркър, звезди.
— И джуджетата ли? — попитах.
— Макар и дребни на ръст, те дават големи неща — тъжно се усмихна Рагъл.
— Ами по-възрастните дами?
— Ужасно енергични същества. Вместо да намаляват с напредване на възрастта, апетитите им растат.
Боже мой, рекох си наум.
— Значи сега правите филми като онзи, който ми изпрати вашият адвокат?
— Именно.
— И в тях хора стъпват по буболечки и други разни?
— Да.
— Като мишки например?
— Да.
— Намирате ли удоволствие в работата си, г-н Рагъл?
— Много голямо — рече той. — Но вие май не одобрявате, нали?
— Наречете ме превзет, ако искате, но намирам тази дейност за отвратна, че и за жестока, да не споменавам, че вероятно е и забранена от някой и друг закон.
Внезапно Рагъл се наведе към мен и ме потупа по коляното с пръст. С мъка се въздържах да не го сграбча и счупя.
— Но хората убиват насекоми и гризачи всеки ден, г-н Паркър — започна той. — Някои дори намират удоволствие в това. За съжаление въпреки очевидното им желание да видят подобно нещо, представено под формата на изкуство, намесват се нашите цензурни институции, за да ги наказват. Не забравяйте, че именно в този щат почина в затвор човек, който продаваше атрибути за сексуално удовлетворение. Защо трябва да наказваме онези, които търсят неортодоксални и неконвенционални пътища към сексуалното удоволствие, питам аз?
Каза всички тези думи и се облегна на стола, за да се усмихне удовлетворено. Усмихнах му се и аз.
— Май не е само един щатът, където се гледа с лошо око на онова, което правите вие.
При тези думи позьорското му поведение съвсем помръкна.
— Ами, хм, да — изкашля се той и посегна към чашата с водата пред него. — На всичкото отгоре има и един господин, който има сериозни възражения срещу някои от по-специализираните ми, хм… продукции.
— Така ли? — удивих се аз. — И кой е той?
— Името му е г-н Пъд — намеси се Франклин.
Опитах се да запазя физиономията си неутрална.
— Най-много се дразни от филмите с паяци — добави адвокатът.
Знаех защо. В същото време Рагъл изведнъж рухна изцяло, сякаш името на Пъд отключи истината за всичко онова, което го застрашаваше.
— Иска да ме убие — измънка той, полуразплакан. — Не мога, не искам да умирам заради изкуството си.
Охо! Значи Ал Зи знае нещо за Братството, а и за Пъд, и затова е намерил за нужно да ме намеси в играта. Изглежда, имаше сериозен повод да ида до Бостън, извън срещата ми с Рейчъл и необходимостта да говоря с Али Уин.
— А как е научил за вас? — попитах.
— Имам си доставчик, той ме снабдява с гризачи, насекоми и когато имам нужда — с арахниди — заразказва Рагъл. — Сигурно той е казал на Пъд за мен. Няма кой друг…
— Е, и защо ще му казва?
— За да отвлече вниманието от себе си — за да се спаси самият той. Защото видимо г-н Пъд се ядосва не само на мен, а и на онези, които ми продават нужното за филмите.
— Значи вашият доставчик е съобщил името ви на Пъд с оправданието, че не знае какво ще правите с доставката, така ли?
— Сигурно е така, да.
— Как се казва този човек?
— Баргъс. Лестър Баргъс. Има специализиран магазин в Горам — за екзотични насекоми и влечуги.
При тези думи спрях да си записвам.
— Значи го познавате, г-н Паркър? — попита ме Франклин.
Кимнах. Баргъс бе истински изрод: от типа на онези, които наричат „две кила лайна в торбичка за едно“. На всичкото отгоре бе и тъп: човек, който смята, че е патриотично да си глупав и води майка си на ресторант, за да отпразнуват рождения ден на Хитлер. Помнех го особено добре от случай през детството ми в Скарбъро Хай. Тогава ме бяха обградили точно при оградата на футболното игрище с огромната емблема на „Редскинс“ на таблото — хайка младежи, готови да ме бият.