Магазинът бе мръсен и тъмен с множество стъкленици, също зацапани и прашни. В тях мърдаха паяци, змии на дървени клони, тълпи хлебарки. В голям стъклен съд на тезгяха клечеше десетсантиметрова богомолка и Баргъс тъкмо й подхвърляше щурче, което се опита да избяга, но тя го подгони, за да го схруска хищно.
Мина почти минута преди Баргъс да ме познае.
— Бре, бре, бре — рече той небрежно. — Я глей кво подава глава от аквариума!
— Чудесно изглеждаш, Лестър — отвърнах. — Как успяваш да се запазиш такъв млад и готин, а?
Той се загледа в мен и бръкна в щърбата си уста, за да извади нещо оттам.
— Ти да не си педал, бе, Паркър? Отдавна те подозирам, че си падаш по мъжко, а?
— Хей, хей, Лестър, не мисли, че не съм поласкан, но ти просто не си моят тип.
— Аха — изръмжа той. — За кво си се домъкнал? Ще купуваш ли нещо?
— Търся малко информация.
— Аре чупката, през вратата, вдясно и право в гъза на преизподнята! Там им кажи, че аз те пращам!
И за да ми докаже колко съм нищожен, отнякъде извади книга и заби очи в нея. Доколкото разбрах от заглавието, май ставаше дума как да си построим къща от празни бирени кутийки.
— Че бива ли така да се държиш със старите училищни другари, а? — подметнах му аз.
— Какъв другар си ми ти на мен? Оди се пери, не те искам тука — нареди той, без да вдига глава от книгата.
— Мога ли да попитам защо?
— Щото кой се допре до тебе, и веднага рита топа.
— Ти ако се огледаш достатъчно внимателно, ще видиш, че хора умират постоянно и около всеки от нас.
— Мое, но при теб изпукват непрекъснато и редовно.
— Значи колкото по-бързо си тръгна, толкова по-добре за теб, а?
— Аре, метлата казах.
Потупах леко с пръст по стъкленицата с богомолката и триъгълната главичка отскочи назад. От всички насекоми богомолката единствено има някаква си прилика с човека: очите й са поставени така, че гледа напред, и то в известна перспектива. Чел съм също, че разпознава някои цветове и може да извръща глава, сякаш наднича „през рамо“. Още, също както и човекът, е всеядна или налита на всичко, което може да убие — от стършел чак до мишка. Придвижих си пръста по стъклото и тя го проследи с глава, а в същото време челюстите й дояждаха останките на щурчето.
— Остави я на мира — сопна се Баргъс.
— Хищник, а?
— Че те схруска и тебе, кво си мислиш? Само да поостанеш достатъчно — закани се той и се ухили — харесваше му самата мисъл.
— Чувам, че може да убие и най-отровните паяци?
Баргъс захвърли помагалото за строеж на бирени къщи.
Темата май му хареса.
— Скивал съм я да го прави — потвърди той.
— Значи може и да не е толкова лошо животинче?
— Щом не харесваш паяци, кво търсиш тука?
— Че кой пък обича отровни паяци? Аз да не съм като г-н Пъд?
Ушите му помръднаха — усети се. Пак се зачете в книгата, но бе нащрек да чуе какво още може да кажа. Аз обаче си замълчах. След малко той не издържа.
— Кой е пък тоя?
— Я гледай ти — че той те познава.
Лестър Баргъс отново остави книгата и се втренчи в мен.
— Кво дрънкаш, да ти го начукам, а?
— Издал си му клиент — Харви Рагъл. Мислиш ли, че е достатъчно?
— Кво плямпаш бе, Паркър? Не те разбирам — звучеше непукистки, но на челото му избиха ситни капки пот.
— Мисля си, че първо ще види сметката на Рагъл, а после ще се захване и с теб.
— Махай се от магазина! Аре чупката — изсъска Баргъс в опит да прозвучи страшно, но гласът му на два пъти потрепери.
— Само паяци ли си му продавал, а, Лестър? Може би си му помагал и за други нужди. Като например… той обича ли пистолетите?
Ръцете му зашариха под тезгяха — търсеше оръжие. Захвърлих си визитката на плота пред него, той я сграбчи с лявата ръка, смачка я и запрати топчето в кошчето за боклук. Дясната му ръка се подаде с рязана ловна пушка в нея. Не помръднах от мястото си.
— Познавам го, Лестър. С него майтап не става. Опасен човек.
Баргъс зареди.
— Разкарай се. Вече казах, не го зная кой е.
Въздъхнах и отстъпих.
— Твоя работа, Лестър, но ако питаш мен, рано или късно ще се върне за теб.
Обърнах му гръб и тръгнах към вратата. Вече я отварях, когато ме повика по име.
— Не искам неприятности, нито от тебе, нито от него, чуваш ли?
Изчаках мълчаливо. По лицето му се изписа безкрайно раздвоение: страхът от това да не изтърси нещо опасно за самия него и от последиците, ако мълчи.
— Немам му адреса — рече по едно време колебливо. — Той когато му требва нещо, сам иде тук, взема си го, плаща в кеш. Сетне идва един път — последния, и пита за Рагъл. Нема начин да му кажа, че не го познавам. Значи му казах каквото питаше и край. Ти като го видиш, кажи му, че с мен работа нема. Ква работа да има, а?