— Тя каза, че го знаеш — отвърна и пак ме погледна с някакво детинско разочарование или може би почуда.
Затворих очи, напрегнах мозъка си и както бях клекнал, като че загубих равновесие. Момчето протегна ръка и ме хвана за китката. Ръката му бе ледена. Когато отворих очи, то се бе надвесило над мен, а между зъбите му имаше пръст.
— Какво ти е на окото, Джеймс?
— Не помня — отвърна той.
Протегнах пръсти напред и се опитах да изчистя калта от буквите. Тя се изръси и разкри следното:
Джеймс Джесъп
грешник
— Кой ти каза да носиш това, Джеймс?
От лявото око се отрони сълзица, сетне настъпи мълчание.
— Аз бях лош — прошепна то след малко. — Всички бяхме лоши.
Сълзите рукнаха, но само от лявото око и само по лявата буза. Посегнах към очилата му и усетих, че ръцете ми силно треперят, но внимателно ги свалих. Момчето не се опита да ме спре, здравото му ляво око ме гледаше с доверие.
На мястото на дясното зееше дупка, плътта бе разкъсана и изгорена, но раната бе суха и някак си застинала, като че нараняването е старо, много старо, кръвта отдавна е спряла, болката — също.
— Аз те чакам отдавна — рече неочаквано Джеймс. — Ние всички те чакаме.
Изправих се, по-точно скочих на крака и отстъпих назад. Изпуснах очилата и нещо ме накара да се обърна.
И тогава ги видях. Всичките.
Те стояха и ме гледаха: мъже и жени, младежи и девойки, до едни с дъски като Джеймсовата на шиите. Бяха десетина души общо, може би повече. Бяха в сенките на „Уорф“ и в началото на „Комършъл“, облечени в прости дрехи, облекло, предназначено за земеделци, за хора, близо до земята: панталони, които ще издържат на достатъчно здрав напън, боти и ботуши, които няма да пропуснат вода, нито ще се скъсат при първи съприкосновения с острите камъни.
Катрин Корниш, грешница
Вирна Келог, грешница
Франк Джесъп, грешник
Били Пърсън, грешник
Останалите бяха по-далеч, не можех да разчета имената им. Някои имаха рани по главите, черепът на Вирна Келог бе пукнат, а раната стигаше почти до носа. Били Пърсън бе прострелян в главата, парче от скалпа на Катрин Корниш висеше встрани на главата и закриваше едното ухо. Стояха и ме гледаха, а въздухът около тях пукаше, изскачаха сини искрици — сякаш от скрита енергия.
Преглътнах, но гърлото ми си остана сухо и от усилието ме заболя.
— Кои сте вие? — попитах ги аз, но знаех отговора още докато избледняваха във въздуха.
Залитнах назад и се подпрях на някаква студена стена. Виждах високи дървета и мъже, които шляпат из кал и кости. Вода приплискваше в дига от чували с пясък, виеха някакви зверове. Стоях там и треперех, със затворени очи. И тогава чух собствения си глас, издигнат в молитва.
Моля те, Господи!
Моля те, нека всичко това да не започва отново…
Глава осма
На следващия ден подгоних мустанга към Бостън и взех разстоянието почти за два часа. Само че веднага след това попаднах в ужасния градски трафик и там загубих поне още час. Безкрайните пътни ремонти тук си бяха спечелили прозвището „Голямото разкопаване“. Шосейно-уличната мрежа бе осеяна с дупки и трапове, покрай които се мъдреха изнесени под формата на лозунги табели обещания на градски власти и ремонтни компании — „Ще свършим навреме!“, „Ще останете доволни!“, и прочие дивотии. Хората постоянно мърмореха, човек заслуша ли се достатъчно добре, може да долови и редица нецензурни приказки.
Преди да тръгна, бях телефонирал на Къртис Пелтие — у дома. Предишната вечер излязъл с приятели да вечерят навън, ми каза той, а когато се върнал, полицаите вече били у тях.
— Някой се опитал да разбие задната врата — обясни бащата на Грейс. — Съседски хлапета чули шума и се обадили в полицията. Вероятно наркомани от „Кенеди Парк“ или „Ривъртън“.
Аз обаче знаех, че не са били никакви наркомани. Разказах му за изчезналите доклади.
— Мислите, че в тях е имало нещо важно ли?
— Възможно е — отвърнах, макар и да си нямах представа какво точно би могло да бъде толкова важно.
Какво наистина? Просто Пъд и неговите хора се опитват да ми създават трудности. Настоях Къртис да внимава и да се пази. Той обеща.
И ето ме сега на „Ексетър Стрийт“, точно преди отбивната за „Комънуелт авеню“ — спрял пред къщата на Рейчъл. Тя живееше под наем в четиристаен апартамент в красива каменна сграда, точно срещу някогашния дом на Хенри Лий Хигинсън, основателят на Бостънския симфоничен оркестър. По улицата се разхождаха доста хора: някои тичаха, облечени в спортни екипи, други си бяха извели кучетата, трети седяха на тротоарните пейки, сякаш им доставя удоволствие да дишат бензиновите изпарения. Наоколо щъкаха гълъби и ластовички, похапваха къде каквото намерят, а после излитаха, за да изразят уважението си към статуята на моряка историк Самюъл Елиът Морисън. Той седеше на пиедестала си замислен — като човек, забравил къде си е паркирал колата. Целият бе побелял от птичето уважение.