Е, почерпих я. Знаех, че ще говори, докато си има занимание. Все пак попитах:
— Не се ли безпокоите за ефекта на толкова много кофеин наведнъж?
Тя подръпна обичката в носа и ми се усмихна.
— А, не, първо ще ме умори тютюнът.
Харесваше ми това момиче въпреки цялата му превзетост и номерата от годините на хипарите. Очите й искряха на слънцето, дясната част на устата бе постоянно извита в нещо като самокритично-цинична усмивка. Видимо страшно обичаше външния ефект: пафкаше като комин, но не гълташе дима, а гримът бе нанесен изцяло с драматична цел. Предположих, че с поведението си може едновременно да събуди страх, раздразнение и похот в мъжете — зависи си от човека. И да върти някого на пръстчето си, ако, разбира се, има нужното самочувствие. Сега май го нямаше, но с времето щеше да дойде, сигурен бях.
— Разказвахте ми за Грейс — напомних й аз.
— О, да, да. Ама няма какво толкова да ви кажа. Честно. Тази семейна история с баптистите като че изсмукваше жизнената й енергия. Все ми говореше „Елизабет — това“, „Лайл — онова“. И накрая се превърна в стопроцентова досада, ви казвам. Въпросната Елизабет Джесъп я бе обсебила, не знам какво да ви кажа, май си бе внушила, че духът й се е вселил в самата нея. Ей такива работи.
— Значи е смятала Елизабет за мъртва?
Али кимна.
— А казваше ли защо?
— Имала такова чувство ли, усещане ли, Бог знае. Но нещата по едно време загрубяха, нали ви казах. Обясних й, че не може да спи повече у нас, защото новата ми съквартирантка се оплаква от нейните истории, което си бе лъжа. Това стана през февруари. Тя престана да идва и вече не се виждахме, май и не сме говорили между тогава и…
— Сигурно ме смятате за кучка, а? — внезапно запита момичето.
— Не, нямам такова впечатление — отвърнах замислено.
Тя отмести очи, сякаш се боеше, че изражението ми ще издаде казаната лъжа.
— Трябваше да отида на погребението. Канех се… ама на… мразя погребенията. Сетне реших да изпратя картичка на баща й — той е такъв един симпатичен човек. Ама и това не направих. Ей такава съм си…
Сега ме погледна и с изненада констатирах, че в очите й има сълзи.
— Молила съм се за нея, г-н Паркър, а пък аз не съм по молитвите, но за нея се молих — да е добре там, където е сега и който е главен — Бог ли, Буда ли, Аллах ли, — да се грижи за нея. Грейс бе добър човек.
— И аз така мисля — рекох, а тя запали още една цигара. — А на наркотиците посягаше ли?
— Не, не, никога — енергично отрече Али.
— Като изключим тази идея фикс около баптистите, иначе изглеждаше ли депресирана или силно разстроена?
— Не повече от всеки нормален човек.
— Излизаше ли с някого?
— Имаше една-две романтични истории, но нищо сериозно поне последната година. Иначе би ми казала.
Гледах я внимателно, но чувствах, че говори истината. Сигурен бях, че Али Уин не е била в колата с Грейс онази последна нощ. Все повече и повече ми се струваше, че подходящата кандидатка за тази роля е Марси Бекър. Облегнах се на стола и се загледах в тълпите туристи и местни хора. Повечето носеха торби със сувенири, Маркови вина и бонбони, козметика и сапуни от „Ориджинс“, екзотични чайове в скъпи кутийки от „Джаксънс“. Мислех си, че Грейс би могла днес да бъде сред тях, една от тях. Мислех си също, че светът само губи от нейното отсъствие.
— Дали ви помогнах с нещо? — попита Али и усетих, че иска да си ходи.
— Е, някои неща се изясниха — отвърнах и й подадох визитка. — Ако се досетите нещо друго или се появи някой, който разпитва за Грейс, моля да ми се обадите.
— Непременно — рече и внимателно прибра визитката в чантата си.
Стана и понечи да закрачи встрани, сетне нещо я задържа и изведнъж постави ръка на рамото ми.
— Смятате, че е убийство, нали? — яркочервените устни бяха плътно притиснати една в друга и тя не можеше да сдържи треперенето на брадичката си.
— Да, така мисля.
Тя стисна рамото ми с пръсти, почувствах топлината им, сетне рязко се извърна и си тръгна. — Благодаря за кафето — рече през рамо и излезе.
През остатъка от следобеда си купих някои дрехи. Гардеробът ми напоследък бе чувствително изтънял. Сетне тръгнах към „Старбъкс“ на „Нюбъри“, за да прегледам пресата. Стар навик — чета „Ню Йорк таймс“ почти всеки ден. Днес обаче се почувствах малко гузен при купуването му: все едно бях го направил, за да го свия на четири и да зашлевя бостънския кмет през лицето.
Отначало не забелязах началото на информация крайно вдясно на първа страница; усетих се чак когато видях продължението и снимката на страница седма. От нея ме гледаше мъж в черно-бяло с черна шапка на главата. Незабавно си го спомних — същото лице, което бях зърнал в мерцедеса на влизане в алеята пред дома на Джак Мерсие. Същият, когото видях и на снимка, заедно с трима други, в кабинета на Мерсие. Името му бе равин Йоси Епстайн и бе мъртъв.