И още нещо привлече вниманието ми. Наред с работата си срещу десните организации Епстайн подготвял да внесе в съда възражения по повод освобождаването от религиозен данък на няколко групировки с църковен характер. Имената ми бяха неизвестни с изключение на Братството от Уотървил, Мейн. Епстайн се бе обърнал за помощ към адвокатската кантора „Обър, Тейър & Мос“. Дали бе просто съвпадение, че същата фирма движеше правните проблеми на Джак Мерсие? И че синът на Уорън Обър щеше да се жени в близко време за дъщерята на Мерсие?
Прочетох материала отново и отново. Сетне се обадих в дома на Мерсие. Слушалката вдигна прислужница, но когато си казах името и помолих да ме свърже с г-н Мерсие, на телефона се яви лично г-жа Дебора Мерсие.
— Съпругът ми отсъства в момента, г-н Паркър. Може ли аз да ви помогна?
— Не, не мисля, г-жо Мерсие. Наистина се налага да говоря с него.
Настъпи мъчителна пауза, която красноречиво говореше за чувствата ни един към друг, сетне тя завърши с леден тон:
— В такъв случай моля ви бъдете така любезен повече да не се обаждате тук. Съпругът ми отсъства, но аз ще се погрижа той да научи за вашето обаждане.
После ми затвори. Бях повече от сигурен: Джак Мерсие изобщо няма да научи за това, че съм се обаждал.
Не познавах лично Епстайн, не знаех много за него, но явно бе, че действията му са засегнали някого. Не зная защо си представих нещо едро, космато, което спи свито в мрежата си, когато някоя нишка се къса и то скача, разярено, за да се нахвърли върху онзи, който го е засегнал по някакъв начин. Гони го, за да го разкъса и сетне се връща в тъмната си бърлога, където се крие от света.
Ще му дойде времето. Ще намеря тази бърлога…
Глава девета
Прибрах се в апартамента на Рейчъл, взех си душ и в опит да се ободря, взех та се издокарах с новозакупените дрехи. Марково черно сако, черни габардинени панталони, че и скъпа, прескъпа черна фланелка шпиц. Погледнах се в огледалото. Боже мой! Приличам на актьор, кандидатстващ за ролята на вампира в римейка на „Носферату“, а нещо в главата ми упорито повтаря: „жертва на модата“, „жертва на модата“. Като се мъчех да прогоня натрапчивите мисли, се упътих за хотела „Копли Плаза“, където се намира „Оук бар“.
Трафикът вече изтъняваше, шумотевицата, клаксоните и бензинът останаха отвън и далеч зад червените плюшени завеси на изисканото заведение. Четирите големи вентилатора на тавана бавно режеха въздуха, ледът в кристалната купа на бара нежно блещукаше на мътното осветление. Луис вече седеше на маса до прозореца, отпуснал едро тяло на разкошния стол. Както винаги бе убийствено елегантен: черен вълнен костюм, бяла риза, черни обувки. От известно време не си бръснеше главата и бе пуснал къса мефистофелска брадичка, която по една или друга причина го правеше още по-страшен и отпреди. В миналото хората бягаха от него като от чумав — само като видеха да се задава високата му застрашителна фигура с блестящата глава и избръснатото до посиняване черно лице. Стъпеше ли на улицата, повечето пешеходци мигом отиваха на отсрещния тротоар. Сега вероятно биха побягнали, за да спрат чак нейде далеч, далеч, на тихо и безопасно място — като например Косово или Сиера Леоне.
Пиеше Мартини — „Президентско“, пушеше „Монтекристо“. Този порок — последният имам предвид — му струваше 35 кинта на парче. Духна скъп синкав дим към мен и се ухили.
Поръчах си безалкохолен коктейл и бавно свалих сакото, като внимавах Луис да види марката.
— Да, бе, много впечатляващо — неубедително рече той. — Даже не е и от миналия сезон. Евтино го даваш, сигурно голяма отстъпка са ти направили, а?
— Къде е по-незначителната ти половинка? — отбих удара аз.
— Купува си дрехи. Авиокомпанията му загуби чантата.
— Значи са му направили услуга. Ти ли ги подучи?
— Не се налагаше. Носачите сигурно са се погнусили да я държат в ръце. А ти как я караш?
— Доста добре.
— Още ли преследваш компютърни далавераджии?
Луис не одобряваше сегашната ми работа с интелектуалната престъпност. Смяташе, че си пропилявам талантите. Реших засега да не го открехвам за новия случай.
— Парите са добри, няма бум-бум и други подобни — рекох аз с усмивка. — Само дето един ме нарече с лошо име, ама здраве да е.
С крайчеца на очите си усетих, че става нещо нередно. Хората зашумяха, главите на посетителите се извърнаха към вратата и шушуканията станаха по-силни. Един от келнерите за малко не изпусна подноса с напитките. Влизаше Ейнджъл — в жълто-зелена хавайски тип риза, жълта вратовръзка, фабрично избледнели джинси и червени ботуши. Толкова яркочервени, че чак очите да ви заболят. Отвсякъде го следяха шокирани погледи, повечето присъстващи занемяха.