— Направо от Хаваите, а? — подметнах аз. — Или се правим на магьосници?
Луис гледаше като отровен.
— Хей, Ейнджъл, къде мислиш, че сме, а? На Деня на вси светии или на някой карнавал, за Бога!
Ейнджъл ни изгледа презрително, настани се спокойно и поръча бира на незабавно пристигналия келнер, който се чудеше къде да се дене. Сетне протегна крака и се залюбува на ботушите, постегна възела на вратовръзката и доволно се огледа.
— Страшен вкус имаш, Ейнджъл — продължих да го будалкам аз.
— Човече, откъде ги намери тези боклуци? — подкрепи ме Луис.
— Демонстрация правя, бе хора, за еснафите и тъпанарите — усмихна се той и заклати глава, сякаш обясняваше очеваден факт на бавноразвиващи се дечица.
— Зная аз каква демонстрация правиш ти — закани се Луис. — Вдигнал си плакат с надпис: „Претрепете ме бе, хора, аз вкус нямам!“
— По-добре наистина да си вземеш плакат, а на него да напишеш „Работя за модна централа“ — посъветвах го аз. — Тогава няма да те гледат като извънземно.
Говорех ги тези неща, а вътрешно бях повече от щастлив. Добре ми бе с тях независимо от тези джавкания и дребни заядки. Ейнджъл и Луис бяха може би най-добрите ми приятели. Когато животът ми висеше на косъм, те ме бяха подкрепили до край. Помогнаха ми в борбата с Пътника, застанаха до мен срещу куршумите на един бостънски мафиот на име Тони Чели и неговите главорези. И то само за да спасят живота на някакво момиче, което изобщо не познаваха. Вярно че бяха от т. нар. сива икономика, разбирай бизнес, често водени от своите си интереси, но винаги действаха с морал, значително по-близък до човешката доброта, отколкото морала и добродетелите на повечето хора.
— Как е животът на село? — подметна Ейнджъл. — Още ли живееш в онова бунашко предградие?
— Къщата ми не е селска.
— Че ти дори нямаш и килими.
— Стъпвам на истински брезови дъски.
— Глупости — дъски! Сложени направо на земята. И на това му викаш под!
Донесоха му бирата, той отпи от нея. Помълчахме и сменихме темата.
— Нещо ново в големия град?
— Пукяса Мел Валентайн — съобщи Ейнджъл.
— Мел Психара ли? — удивих се аз.
Този тип бе на „ти“ с всички видове престъпления, от „А“ до „Я“: кражба с взлом, наркотици, палеж, подправяне на мангизи — просто всичко, за което можете да се досетите. Майтапеха се, че още не е посегнал само на Зоологическата градина в Бронкс.
— Винаги съм мислил, че този прякор му е неподходящ — кимна Ейнджъл. — Направо си го подценява. Никакъв психар не е той…
— Е, как почина?
— Инцидент в Бъфало. Опитал се да разбие някаква къща, собственикът го погнал с една вила и прас!
И Ейнджъл вдигна чаша в памет на Мел Психара — жертва на фатален градински инцидент.
Рейчъл се яви неочаквано рано, облечена в жълто връхно палто чак до глезените. Прибраната й на тила с два дървени шиша червена коса блестеше очарователно на оскъдното осветление.
— Чудна коса! — възкликна Ейнджъл. — Пък и как само си я подредила — специализираните ли канали гледаш или само модата?
— Говори по-тихо — рече му тя. — И така чувам.
Извади шишовете и косата й се разпиля по раменете. Мека като коприна, тя ме погали по лицето, а Рейчъл ме целуна леко и си поръча „Мимоза“, сетне се настани до мен и допря буза до моята. Стана ми чудно прекрасно, не се бяхме виждали почти две седмици и осезателно я пожелах, особено пък когато кръстоса крака, а късата черна пола разкри бедрата й доста нагоре. Носеше мъжки тип риза, бяла, най-горното копче разкопчано. Винаги така се обличаше и поначало не разкопчаваше по-надолу — защото тогава се виждаха оставените от Пътника по гърдите й белези. Остави на пода — при краката си — нова и явно маркова чанта, в която имаше нещо завито в червено и видимо доста скъпо.
— Брей, брей, брей — обади се Луис. — Май пилеем пари по скъпотии, ако имаш излишни мангизи, защо не пуснеш нещо и на нас, а?
— Стилното си е скъпо — кратко отвърна тя.
Ейнджъл, който си бе Ейнджъл, нахално бръкна в чантата и извади касовата бележка, огледа я и подсвирна, сетне разтри пръсти, като че се опари.
— Е, каква е покупката? — попита Луис.