Корените на белите брези се оголват и част от речния бряг пропада, едното дърво бавно се прекатурва и цопва във водата, широки кръгове тръгват навътре в езерото. Тежкият булдозер до него почти застива за миг във въздуха, едната му гъсеница стъпила на здрава земя, другата увиснала безпомощно в празното пространство, сетне машината тромаво се обръща и пада в плитчината, а операторът успява да скочи встрани. Мъжете захвърлят инструментите и хукват към ръба на новообразуваната празнина, а кафявата вода вече шумно залива освободеното от стария бряг място. Булдозеристът се изправя, целият мокър и кален, и излиза от плитката вода, усмихва се смутено, но и щастливо и вдига ръце в знак на това, че е жив и здрав. Работниците се тълпят на брега, гледат катурнатата машина; един-двама махат с ръка на спасилия се оператор. Недалеч от тях — вляво, друга огромна по обем земна маса шумно се свлича напред и се срива във водата. Но те почти не забелязват, усилията им са съсредоточени в това да помогнат на другаря си да излезе от студената вода.
Но мъжът в черешоберачката не гледа към булдозера, нито към протегнатите към мокрия във водата ръце. Той е замръзнал на място, с отпуснати ръце, и втренчено се взира в новообразуваната празнина. Името му е Лайъл Добс. Има две деца и съпруга и в същия този момент отчаяно си казва, че най-добре би било да си е при тях, далеч от това място. Където и да е, само не тук — на бреговете на Сейнт Фройд, току до почернелите човешки кости, разкрити от свлечения бряг сред корените на дърветата, и малкия череп, който бавно изчезва под настъпващите мразовити езерни води.
— Били? — вика той с все сила.
Надзирателят на групата се казва Били Лафтън. Застанал е сред хората на брега и сега въпросително извръща глава към Лайъл.
— Какво има?
Отговор няма — гърлото на Добс е пресъхнало, той се дави и се опитва да каже нещо, но звук от устата му не излиза. Преглъща няколко пъти и накрая си възвръща дар слово.
— Бил, тук отдолу да няма гробище, а?
Челото на Лафтън се бърчи. Хайде пък сега! Вади от джоба си карта и внимателно я оглежда. Поклаща глава и вдига очи към другия.
— Няма, защо питаш? — отвръща простичко.
— Вече има — безсилно изговаря Добс и маха с ръка към костите, а лицето му бледнее.
Така е — нашият свят е кух отвътре.
Човек трябва да внимава къде стъпва.
И да е винаги готов за онова, на което може да се натъкне.
Глава първа
Пролетта дойде и светът отново стана многоцветен.
Планините в далечината светнаха и се премениха китно-китно, посивелите дървета добиха цвят за нов живот; есента остана нейде назад като далечно ехо, зимата също отстъпи пред красотата и многоцветието: огненочервеното на кленовите дървета, тук-там зеленожълтите дъбови одежди, сребристото облекло на трепетликите, зелената премяна на бука и брезата. Зацъфтяха върби и брястове, кестени и тополи, горите заехтяха от песните на завръщащите се птички.
Виждах горите от физкултурния салон на „Уан Сити Сентър“, върхарите на вечнозелените дървета все пак доминираха в морето от цветове на променящата се природа. По улиците на Портланд валеше дъжд; гледах от прозорците на салона десетките куполи на чадърите в ръцете на пешеходците долу — блестяха мътно като мокрите черупки на тромави бръмбари.
От много месеци насам за пръв път се чувствах добре. Работа имах — намираше се, макар и не съвсем редовно. Хранех се добре, ходех да играя на уредите поне три-четири пъти седмично, а Рейчъл Улф бе обещала да прескочи от Бостън следващия уикенд. Значи все пак ще има някой, който да се порадва на възвръщащата ми се физическа форма. Отдавна не бях сънувал. Покойните ми съпруга и дъщеря не бяха идвали на гости от Коледата: няма да забравя милувките им — може би те прогониха измъчващите ме отдавна кошмари.
След лицевите опори поиграх малко с щангите, сетне ги захвърлих. От носа ми капеше пот, пара се вдигаше от цялото ми тяло. Седнах на съседната пейка, отпих от минералната вода. В същия миг забелязах, че влизат двамина мъже, с консервативно ушити костюми, официални, тъмни вратовръзки. Брех да му се не види… Единият бе бая едър, с къдрава кестенява коса и дебели мустаци — замяза ми на поостаряла и напълняла порнозвезда, но веднага в огледалото зад него зърнах и подутината под мишката. Порнозвезда друг път — носеше кобур с патлак. Вторият бе нисичък, спретнат, вече започнал да оплешивява и посивява. Едрият държеше в ръка слънчеви очила, другият бе с очила с квадратни златни рамки. Усмихна ми се, когато доближиха.