— Най-вече ще съжалявам за растенията — пак не се стърпях аз.
Ал Зи протегна дълго тяло, сякаш гигантска змия се разви и опъна.
— Как е неуловимият Луис? — подметна той. — Нещо напоследък не го чуваме. Само за вас ли убива вече?
— Винаги е работил единствено и само за себе си — поправих го аз.
— Добре де, както и да е. Той е единствената причина вие да можете спокойно да ползвате нюйоркското метро например, когато се мернете в този красив град. Защото ако някой посегне на скъпоценната ви персона, онзи хахо ще го очисти. Той дори и на мен би посегнал, а лично аз смятам себе си за много приятен човек, като се имат предвид някои неща. Е, повечето неща, разбира се — усмихна се приветливо Зи и ме изгледа въпросително: — Сега, какво мога да направя за вас, освен това да ви пусна да си излезете оттук жив и здрав?
Знаех, че колкото и да звучи злокобно, то си е до голяма степен помпозна поза. Ал обичаше тежкарските приказки, винаги говореше на „вие“. В миналото се бяхме сблъсквали, дори посритвали, ако може да се употреби подобен израз; веднъж Ал ми даде срок 24 часа да намеря едни пари, които един веселяк бе отмъкнал изпод носа на мафиота Тони Чели. Иначе — бум и край: защото е истина, че Ал държи повече на цената на един куршум, отколкото на човешкия живот. Аз обаче намерих парите и затова съм жив, но пък станах свидетел на убийството на Чели по нареждане на самия Ал Зи. В Дарк Холоу преди време мнозина от хората на Чели скоропостижно си заминаха от този свят — до голяма степен благодарение на усилията на Луис и моя милост, но Тони Чели бе единственият официално посветен в мафиотското братство и фактът, че смъртта му санкционира лично Ал Зи, отклони отмъщението от нас. Ние си му върнахме услугата с лихвите, че и отгоре — намерихме му почти цялата изчезнала сума и му я предадохме. Във всеки случай личните ми отношения с Ал Зи днес могат да се определят с думата „комплицирани“. Едва ли в речниците има по-подходяща дума.
След завършека на събитията около Тони Чели Ал Зи бе наредил на свои хора да ме следят — къде ходя, какво правя. Това бе повече от явно. Иначе откъде ще знае за работата ми по убийството или самоубийството на Грейс Пелтие и Братството? Стопроцентово знаеше и разни неща за господин Пъд.
— Доколкото помня, поканата идва от вас — върнах се аз на темата.
Ал Зи се плесна по главата, като че муха го ухапа.
— Вярно бе, така си е. Трябва да е било в миг на слабост.
Но с тази приказка приключи и майтапът. Ал Зи мина на сериозното.
— Чувам, че си пъхате носа в делата на Братството.
— Това интересува ли ви?
— Много неща по принцип ме интересуват. Приятна ли ви бе срещата с г-н Рагъл?
— А, той ли? Доста психически натоварен човек. Мисли си, че искат да го убият.
— Аз лично се опасявам, че може да пострада, и то сериозно, заради собственото си изкуство.
Каза го и махна с ръка на двете мутри. Те излязоха и затвориха вратата след себе си. Ал стана и се разходи из стаята, отиде до прозореца и заоглежда пазаруващите на улицата туристи. Очите му бяха като на таласъм, само дето никой не пукяса от мятаните наляво и надясно погледи.
— Харесвам я тази улица — заговори Ал. — Харесвам си я — най-вече, че е обикновена, нормална. Стъпваш на тротоара, а хората около теб — най-обикновени. Един се кахъри за ипотеката, друг се ядосва заради цената на кафето, трети — да не си изпусне влака. Ходя сред тях и се чувствам нормален.
Извърна се и ме загледа.
— А вие? Вие, от друга страна, изглеждате напълно нормален. Обличате се като всеки втори кретен отвън. Не изглеждате нито по-зле, нито по-добре от стотина други туруци на улицата. Ама влезете ли тук, и аз ставам неспокоен. Нещо ме гложди отвътре, засърбяват ме пръстите, дланите ми се потят… Хм. Да сме наясно: аз ви уважавам. Значи така. Дори може би ви и харесвам малко. Но зърна ли ви, и в душата ми се вселява някакво чувство на обреченост — сякаш шибаният таван се кани да пада. А присъствието на онези двамата — любимите ви убийци — в Бостън направо ме притеснява. Не мога да спя спокойно, значи. Зная, че тук си имате някаква жена, но разбрах още, че снощи сте вечеряли в „Линъкс“ заедно с онези приятелчета. Вие телешко ли ядохте?
— Много бе вкусно.
— За 35 кинта порцията би трябвало да е повече от вкусно. Дори и песен да ви пее, докато дъвчете. За какво си говорихте — за работа или просто така… приятелски разговор?
— По малко и от двете.
— Хм, така си и знаех — кимна Ал. — Предполагам, интересува ви защо насочих Рагъл към вас, защо се интересувам от този човек, който нарича себе си Пъд, нали? Може би си правя сметката: какво мога да направя аз за Чарли Паркър? Чий живот да сговня, като насоча Паркър да рови около него, а?