— Тогава си купих магазина и нещата вървяха добре някъде до осемдесет и шеста. Същата година се разболях и трябваше да зарежа цветята за цяла година. Междувременно се появиха нови цветари, загубих си постоянните клиенти и така нататък… — сега пак въздъхна.
— По същото време чух, че имало поръчка за един човек, бил един такъв… странен, неестествено слаб и тънък, убивал поради объркани религиозни възгледи или поне така ми казаха. Например лекари от онези клиники, дето правят абортите, хомосексуалисти, дори и евреи. Смятам, че абортът е нещо лошо, г-н Паркър, то и Старият завет си е съвсем категоричен по… такива хора, де.
Извърна очи и се досетих, че Ал Зи го е предупредил за Ейнджъл и Луис и сигурно го е посъветвал да си държи устата.
— Но да убиваш такива хора съвсем не оправя нещата — продължи той с убеждението на човек, който е убивал за пари. — Е, приех поръчката. Не бях държал в ръка оръжие от години, но нали знаете — стари навици, стари инстинкти — те не си отиват така лесно.
Сега потъркваше ръце, а очите му се зареяха в някакъв друг, далечен свят и инстинктивно усетих, че изживява някакво старо страдание или обида.
— И го намери?
— Не, г-н Паркър, той ме намери пръв.
Забелязах, че още по-силно и още по-бързо затърка ръце една в друга.
— Бях открил важен факт: че главното му свърталище е някъде в Мейн, затова заминах за там, за да потърся следи. Бях отседнал в един мотел в Бангор. Знаете ли го този град? Истинска дупка. Тъкмо задрямвах, когато чух шума в стаята… Посегнах за пистолета, но той не си беше на мястото, сетне нещо ме тресна по главата, а когато дойдох на себе си, вече бях в багажника на някаква кола. Бяха ми завързали и ръцете, и краката — с жица, на устата ми имаше лепенка. Не помня колко съм се возил така, но по едно време капакът се отвори. И на очите имах парцал, но той бе полупрозрачен и го видях. Г-н Пъд. Стоеше там в едни ненормални дрехи — една с друга не си пасваха. Приличаше на старец. Но в очите му имаше нечиста светлина, г-н Паркър! Такава не съм виждал…
Млъкна и си хвана главата с две ръце, прокара ги по голия череп, сякаш се опитва да приглади несъществуващата си коса.
— За малко да се напикая, г-н Паркър. Никак не ме е срам да ти кажа този факт. Изобщо не съм човек, който се плаши от щяло и нещяло, смъртта съм я гледал много пъти в очите, ти казвам. Обаче като зърнах онова в очите му… когато пръстите му ме опипаха… когато му усетих ноктите…
Извади ме от колата — на ръце. Да, да — със собствените си ръце. Вдигна ме като перце — много е силен. Сетне започна да ме влачи по земята. С едната ръка — като вързоп. Бяхме в някаква тъмна гора, а сред дърветата се издига някаква висока сянка — същинска кула. Чух да се отваря врата и той ме вмъкна в нещо като колиба. Там имаше две стаи. В първата — маса и столове, нищо повече. По пода кръв, петна, засъхнали по дъските, а на масата кашон с дупчици по него. Взе го с другата си ръка и го понесе. Другата стая бе с плочки и вана, стара вана и разбита тоалетна. Пусна ме във ваната, пак ме тресна по главата. Зашемети ме, ти казвам, и междувременно ми наряза дрехите с нож. Значи отпред си бях както майка ме е родила — от врата до петите. Помириса си пръстите и ми заговори, г-н Паркър. „Миришеш на страх, г-н Шайнберг“ — това само рече.
В същия миг усетих, че всичко наоколо изчезва: постепенно заглъхнаха уличните шумове, проникващото през прозорците слънце избледня и се скри. Остана само гласът на Мики Шайн и безпогрешно усетих застоялата смрад на старата влажна и мръсна колиба, тихото дишане на г-н Пъд, който седна на ръба на тоалетната чиния и бавно повдигна капака на кашона.
— Пълен беше с буркани — продължи гласът на Шайн — логично продължение на видяното от собствените ми очи. Някои по-големи, други по-малки. Поднесе един към очите ми, на капачето имаше дупки. Веднага видях паяка вътре. От дете мразя паяците. Беше малък и кафяв на цвят, но на мен — легнал в онази ръждива вана, целият потен, уплашен — той ми се видя като осемкрако чудовище. Г-н Пъд не каза нищо, само поклати буркана, свали капака и пусна паяка върху гърдите ми. Той се заплете в космите, аз се гърчех и подскачах колкото мога с надежда да го отърся от себе си, но това бе направо невъзможно. Сетне усетих първото ужилване, чух звъна на стъкло и втори паяк тупна върху ми, сетне трети… и така нататък. Чувах се сам как охкам, а ми се струваше че стенанията идват някъде от друго място, не аз издавам тези звуци. Мислех само за гадните насекоми и ужасът набираше сила в мен.