Сетне г-н Пъд щракна с пръсти и това ме накара да го погледна. Подбираше нови буркани от кашона и поред ми ги поднасяше пред очите, за да им видя съдържанието. В един имаше тарантула. В друг — черна вдовица, в трети — червен скорпион, а опашката му се гърчи ли гърчи…
Наведе се към мен и пошепна: „Кой да ти дам, г-н Шайнберг, кой?“ Но не пусна тези — най-страшните. Прибра ги обратно в кашона и от джоба на сакото извади плик. Там бяха подредени снимки: на бившата ми съпруга, на сина, на дъщерите и внучката. Черно-бели, всичките правени на улицата. Показа ми ги една по една, сетне си ги прибра.
— Това е само предупреждение, г-н Шайнберг, предупреждение към всеки, който си внуши, че може да спечели леки пари, като тръгне след мен. Може би ще оцелееш тази вечер, може би не. Ако оживееш, върни си се в цветарския магазин и забрави за мен. В такъв случай няма да закачам семейството ти. Но ако отново се опиташ да ме преследваш, онуй момиченце Силвия — нали така й беше името на внучката ти? — то ще лежи тук, на твоето място и ще му се случи същото, което се случи на теб самия. И ти гарантирам, г-н Шайнберг, че то няма да оживее.
— Сетне се наведе отново и извади запушалката на пода на ваната. Погледнах към отвора на канала и замръзнах от страх — дупката забълва цял полк паяци, стотици ти казвам, човече. Биеха се помежду си, за да излязат по-бързо. Някои вече бяха мъртви, а потокът ги носеше, изхвърляше ги навън…
Погледнах Мики, а спомените ме върнаха в детството. И аз бях преживял нещо подобно като момче: един местен престъпник на име Татенцето Хелмс ме бе наказал заради това, че с един съученик строшихме прозорците на негово бъдещо заведение: бе ме завързал и посипал с пръст и тор, пълен с гадни мравки, които хапеха и жилеха болезнено. Татенцето Хелмс е отдавна покойник, но за миг си представих жестоките му и пълни със злорадство очички — досущ тези на г-н Пъд. Не, тези на Пъд бяха много по-злокобни. Спогледахме се с Мики и той, изглежда, почувства какво си мисля, защото гласът му стана по-мек и може би гневът у него се стопи. Казвам гняв заради това, че посредством Ал Зи го бях накарал да прави това болезнено самопризнание за изстраданото в миналото унижение.
— Покатериха се гадовете върху мен; аз пищях ли, пищях, но кой да ме чуе? Просто кожата си не виждах — бяха я покрили като с килимче и хапят, ли хапят. А Пъд… той стоеше встрани и гледаше как ме жилят. Вероятно съм припаднал, а като дойдох на себе си, бях целият във вода. Пъд я бе пуснал, повечето паяци се бяха издавили. Значи за пръв път забелязах нещо като съжаление в очите на този болен перверзник, този гаден психар… болеше го сърцето, мръсника му с мръсник, за гадните гадини. Когато изпукаха до край, той ме извлече от ваната, отнесе ме до колата и ме набута в багажника. Откара ме оттам и ме захвърли на една улица в Бангор — както съм си бил мокър и изпохапан. Намерили ме местни хора, извикали линейка. Събудих се в една болница, но отровата вече действала.
Мики Шайн се изправи и започна да разкопчава ризата. Свали я и ме погледна право в очите. Устата ми пресъхна. На дясната му ръка се виеха грозни белези — липсваха цели парчета плът, като че див звяр бе късал месото с острите си зъби. Отпред зееше нещо като дупка — там, където някога се е намирало зърното на лявата гръд. Обърна се и видях подобни белези и по гърба му, кожата по ръбовете на старите рани бе посиняла и сгърчена.
— От паешката отрова месото направо се скапва — рече Мики и натуралното описание ме накара да потръпна. — Ей това й е най-лошото… ето с какъв човек имаш работа, г-н Паркър. Ако решиш да тръгнеш срещу него, значи, подсигури се стопроцентово. Ако го убиеш от първия път — добре. Иначе няма да ти останат живи роднини, близки хора. А теб ще те остави за накрая.
Облече си ризата и закопча копчетата.
— Имаш ли някаква идея къде те е отвел тогава?
— Мисля, че се движехме в северна посока, стори ми се, че чувам морето — поклати глава Мики Шайн. — Но само това помня и дори не съм много сигурен. Чакай малко… когато ме изкара от багажника, мисля, че зърнах светлина — високо, някъде вдясно. Заприлича ми на нещо като фар.
Мики сбърчи вежди и дълго мисли. Сетне бавно каза:
— Има още нещо, г-н Паркър. Каза ми също, че ако отново тръгна след него, имената на всички нас щели да бъдат записани. Записани и осъдени — прокълнати.
Чак главата ме заболя при тези думи. Може би вече съм се досещал за нещо, но мислите ми бяха като в мъгла.
— Какво ли е искал да каже?
Мики Шайн се накани да отговори, но се отказа и мълчаливо продължи да закопчава ризата. Видимо бе засрамен, сигурно и притеснен за тази минала случка. Вероятно се виждаше като слабак, проявил мекушавост в лицето на целия садизъм на Пъд. Но все още го бе страх и това му личеше.