Семейството й — Дотрийв — е от Източен Тексас, по вероизповедание южни баптисти. Според спомените на роднини родителите одобрили желанието й да се омъжи за Фокнър, който бил само на 19 години по онова време. Приели го като истински вярващ, та макар и той самият тогава да не бил баптист. След сватбата Луиз поддържала редки контакти със семейството, които съвсем прекъснали, когато била създадена комуната при Ийгъл Лейк.
Повечето източници днес са на мнение, че тя е покойница.
Глава дванайсета
Когато се прибрах от срещата с Мики Шайн, заварих Рейчъл в апартамента. Поздрави ме с целувка по устата и попита:
— Добре ли си прекара?
При дадените обстоятелства „добре“ вероятно бе относителна категория като понятие.
— Научих разни работи — отвърнах неутрално и неясно.
— Ъхъ. Добри разни или лоши разни?
— Хм, по-скоро лоши, но нищо, което да не съм очаквал.
Тя не се заинтересува дали искам повече да говорим на тази тема или не. Понякога с ужас откривам, че Рейчъл ме познава много по-добре, отколкото аз — нея. Вместо това отвори чантата и видях да вади любимото си тефтерче на метална спирала, а от него — една-единствена страничка с напечатан текст.
— Мисля си, че и това, което ти нося, също не влиза в категорията на добрите новини — рече тя. — Едни приятели от химическия факултет провериха визитката. Ето ги резултатите. Реших, че е прекалено пълно с технически термини и трудно за обяснение по телефона.
— Е, и?
— Картонът е бил потопен в разтвор на вид концентриран кантаридин. Използва се в медицината — при специфични процедури — за изкуствено създаване на мехури. Горното дясно крайче на визитката е било намазано след това с восък, за да не пострада онзи тип — г-н Пъд, нали така му беше името? Щом си го поел в ръка, телесната ти температура и влагата по пръстите са активирали кантаридина и той е започнал да действа.
Замислих се върху казаното.
— Значи той е обработил визитката с някакъв медицински продукт… — започнах да разсъждавам на глас, но Рейчъл ме прекъсна.
— Не, казах ти, че кантаридинът се употребява за медицински процедури, обаче веществото на картончето е специфична форма на този токсичен продукт. Според асистента, който се занимава с научни изследвания, той се явява и в естествена форма, произвеждат го някои „везикатни членестоноги“, както се изрази, например някои бръмбари, от които при допир също може да получиш кожни обриви под формата на дребни мехурчета. Разбра ли? Естествена отрова — среща се в природата. Човекът, който е обработил картичката, изглежда, има достъп до такава естествена отрова: събира я по някакъв начин, сетне я концентрира и тогава топи каквото му е нужно в неин разтвор.
Спомних си усмивката на Пъд, когато ми подаваше визитката.
„… Сигурно и отровен като паяк, но и това за съжаление не го пише…
… Напротив, напротив, Паркър, и това го има, но казано по свой си начин…“
Незабавно се сетих за Епстайн и веществото, което са му инжектирали под мишницата.
— Ако може да се събира такава отрова от бръмбари, значи е възможно и от други насекоми, нали?
— Например?
— Паяци например, а?
— Виж сега, аз говорих с хората от лабораторията, за да изясня една-две подробности. Първо ги питах как може да се отдели веществото. Обясниха, че при някои бръмбари ефектът се получава с електрошок — насекомото отделя отровата като защитна реакция. Може би при паяци ще бъде по-трудно. Паякът вероятно трябва да бъде упоен по някакъв начин, може би охладен с въглероден двуокис и поставен под микроскоп. При дразнене с ток той сигурно ще изхвърли своята отрова — логично е. Мънички количества, които трябва да се събират в продължение на време. Вероятно изисква специална технология, знания, опит. При това насекомото трябва да се възстанови, да събере нова отрова — както при змиите. Може би е възможно по-едрите екземпляри да дават по повече от един път…
— Значи стигаме до заключението, че ни трябва цяла паешка колония, нали?
— Ами сигурно — отвърна ми Рейчъл.
Аз пък се запитах мислено колко ли паяци са били „издоени“, за да бъде убит Йоси Епстайн. В края на краищата би било далеч по-лесно и по-небиещо на очи да го бяха ликвидирали тихомълком нощем в някоя забутана уличка по изпитан конвенционален начин. Сетне се сетих за Алисън Бек и се опитах да си представя как ли се е чувствала, когато паяците са я полазили в тясното пространство на автомобила, че дори са успели да влязат и в устата й. Боже мой, и това ако не бяха болни мозъци! Пред очите ми изникна лицето на Мики Шайн, когато ми разказа за паяците във ваната и оставените от тях впоследствие по тялото му дупки. И отново изпитах онова, което ме бе обзело, когато по ръцете ми изведнъж се пръкнаха онези мехури, сякаш отново ме ужили краткотрайният допир с тънките, космати пръсти на Пъд.