„Уонг“ е егалитарен театър, тук няма свръхлуксозни ложи за специални хора и високопоставени избраници, но все пак някои места са по-отдалечени от други, а и по-трудно се добираш до тях. Ложата, където бе Ал Зи, е частично прикрита зад дебела колона, макар че пък е отворена откъм пътеката вдясно. Съседните места бяха незаети, което означаваше само едно нещо: за премиерата хората на Ал бяха изкупили цялата секция.
Ех, ти, Ал Зи, стари романтико, рекох си с полуусмивка.
Светлините постепенно угаснаха, публиката притихна. Прозвуча Римски-Корсаков, аранжировка за балета на композитора Джон Ланчбери, и огромното пространство на залата внезапно се изпълни с тази прекрасна музика. Около балдахина на Клеопатра танцуваха приближените й, а в съседство брат й Птолемей планираше злодейство с помощниците си. Брилянтна постановка наистина, признавам, и все пак мислите ми бяха на друго място. В съзнанието ми непрестанно се мяркаха пълзящи гадости и не зная защо, все си представях последните мигове от живота на Грейс Пелтие. И изведнъж ясно съзрях:
… пистолет недалеч от главата й, нечии пръсти, вплетени в косата й, за да я държат неподвижна, пръстът постепенно се затяга на спусъка, кожата побелява… Не, да… всъщност на спусъка е нейният пръст, но върху него има друг. Тя е замаяна, зашеметена от удар в слепоочието и няма сила да се бори, докато чуждата ръка извива пистолета към самата нея. Кръв няма, пък и входната рана от изстрела така и така ще маскира всяко предишно нараняване, ще разкъса кожата и ще раздроби черепната кост. Тя разбира какво става чак когато хладният метал на дулото допира кожата й. Сега се дърпа и отваря уста да извика…
Гръм разтърсва нощта, от слепоочието изригва червен фонтан и меко обагря стъклото и пода. Светлината в очите й гасне, тялото се свлича вдясно, във въздуха се носи мирис на изгоряло — тлеещата коса тихо съска.
Болка няма.
И никога вече няма да има. Болка.
Усетих, че някой ме дърпа за ръката — бе Рейчъл, гледаше ме изпитателно. Действието на сцената май достигаше апогей: Клеопатра танцува в спалнята, съблазнява Цезар. Потупах ръката й и тя веднага се нацупи — мразеше покровителствените жестове, но преди да й обясня какво имах предвид, движение отляво отвлече вниманието ми:
Томи Качи се изправя, бърка с ръка в сакото, Ал Зи се е вторачил в онова, което става на сцената, и не забелязва нищо около себе си. Томи се измъква и изчезва някъде в коридора зад ложата.
На сцената встрани се появява убиецът Потиний, притаява се зад кулисите, изчаква удобен момент да нанесе удар, но Клеопатра и Цезар съществуват в този миг само един за друг. Музиката набъбва в интензивността си, а зад Ал Зи застава фигура, но не тази на Качи. Доста по-слаба, по-ръбеста. Ал е захласнат в действието, главата му се накланя в някакъв негов си ритъм с мелодията, умът му вероятно е потопен в прекрасната балетна приказка, напълно избягал от действителността и обичайния му тъмен свят, и образно и буквално. Една ръка се вдига, в нея блясва нещо сребристо. Потиний излиза иззад кулисите с меч в ръката и се втурва напред, но воинът Цезар е по-бърз и го пробожда в корема.
В ложата Ал Зи внезапно се надига, нещо алено избликва от устата му, фигурата отзад кратко се навежда над него, с едната ръка на рамото му, другата някъде на тила. В първата секунда може да си помислим, че те разговарят, но аз виждам блясъка на камата и разбирам какво е станало. Устата на Ал Зи се разчеква, но ръката на г-н Пъд е като змия — тя я затиска и държи главата, другият се разтриса и умира.
Сетне г-н Пъд ме поглежда, намята приведеното тяло на Ал Зи с оставеното от Качи на съседния стол палто и потъва в сянката…
Това го видях наистина, наяве, а ми се стори почти като насън. В следващия миг вече бях на крак и тичах към ложата. Завесата падаше, а публиката избухна в аплодисменти. Прекачих се през парапета на ложата и се втурнах по коридора, вратите се отваряха пред мен, като че бяха от хартия. Отляво стълбището водеше нагоре — за горното ниво. Скачах по него по две стъпала наведнъж, бутнах появил се отнякъде разпоредител и в движение извадих пистолета.
— Извикайте линейка — викнах през рамо — и полицията!