Чух, че и той се затича нанякъде, аз вече бях почти на върха на площадката с насочен напред пистолет. Забелязах отворения изход, а сгъваемата противопожарна стълба, която се спуска при теглото на човешко тяло върху й, сега се качваше — връщаше се в обратна посока. Отдолу имаше малка платформа, встрани от нея вече потегляше сребрист мъркюри сейбъл. Колата се обърна странично към мен, за да влезе в „Уошингтън“ и така и не видях номера, но ясно различих два силуета вътре.
Надникнах назад. В залата местата се изпразваха — бе започнал антрактът. Един-двама от публиката погледнаха към отворената врата, но не забелязаха нищо нередно. И какво да забележат? Всъщност изходите са снабдени с аларми, които разпоредителите изключват в края на представлението. Отварянето на такава врата ненавреме би трябвало незабавно да привлече вниманието на охраната. Значи момчетата от сигурността щяха да пристигнат всеки миг. Влязох и се върнах към мястото на Ал Зи. Главата му висеше напред, опряна на гърдите, палтото небрежно наметнато на раменете, яката повдигната, за да прикрие дръжката на камата. Закривеният й край пък придържаше тялото за облегалката — да не се свлече от стола. От устата течеше кръв и меко капеше върху ризата и сакото, дори и в чашата с вино като в някакъв ужасяващ езически ритуал. Томи Качи го нямаше никакъв.
Отзад се появиха двамина от охраната, но щом видяха пистолета в ръката ми, веднага отстъпиха.
— Извикахте ли полицията? — попитах без предисловия.
Те кимнаха едновременно.
Отдясно имаше друга врата — открехната. Посочих с ръка:
— Какво има там?
— Зала ВИП — рече единият.
Пристъпих и надникнах, мярна ми се нещо като човешки крак. Внимателно отворих с лакът. Томи Качи лежеше с лице към пода, главата му извърната на едната страна. Достатъчно — колкото да се види прорезната рана на гърлото. На пода тъмнееше локва кръв, по стените — пръски. Вероятно е бил нападнат изотзад — след като излязъл от ложата и вероятно решил да надникне тук. Сигурно нещо е привлякло вниманието му. В единия край на помещението имаше бар, наоколо бяха поставени столове, кресла, едно-две канапета.
Излязох в коридора навреме — тъкмо дотичаха двама униформени полицаи с извадени пистолети. Чух острата команда да хвърля оръжието, а разни приближили се любопитни заахкаха и заохкаха. Незабавно изпълних нареждането и ченгетата едва не скочиха върху ми.
Единият ме блъсна към стената и бързо ме обискира, а другият се наведе над Качи.
— Частен детектив съм — рекох на полицая. — Там вътре е Ал Зи. Изглежда, че повече няма да си имате работа с него…
Казах това и ме налегна нещо като тъга за стария разбойник.
Разпитаха ме двама детективи на име Карас и Маккан, които пристигнаха малко по-късно. Разказах всичко, което бях видял, макар да не им съобщих другото — че съм срещал г-н Пъд и по-рано. Но им го описах с нужните подробности и добавих, че познавам Ал Зи от предишен случай.
— Кой по-точно? — попита Маккан.
— Дълга история е — беше миналата година в Дарк Холоу.
Сигурно сте чули.
Още щом споменах Дарк Холоу — мястото, където Тони Чели умря от ръцете на онзи, който сега лежеше мъртъв недалеч от нас, лицата им мигом се проясниха. Маккан стана любезен, дори предложи да почерпи — та макар и в неопределено бъдеще. Никой не скърбеше за Чели. Пък и защо?
Стоях до тях при изхода на залата, докато новопристигнала група полицаи извеждаха зрителите един по един, като ги разпитваха дали не са видели нещо, записваха им имената и телефоните. Сетне ходихме до полицейското управление, където, седнал на претрупаното с бумаги бюро на Маккан, написах обширни показания, включително и номера на клетъчния телефон и адреса на Рейчъл — в случай че пожелаят да ме разпитват пак.
Сетне ме пуснаха по живо, по здраво и се опитах да позвъня на Мики Шайн в цветарския магазин. Там нямаше никой. Обадих се на бюро „Справки“ за домашния му телефон, но ми казаха, че не фигурира в техните списъци. Наложи се да звъня на други хора и след около пет минути вече разполагах и с номера, и с адреса на г-н Майкъл Шайнберг на улица „Бодуин“, Кеймбридж. Но и там никой не вдигна телефона. Оставих съобщение на телефонния секретар, сетне взех такси и потеглих за дома му. Помолих шофьора да спре малко по-далеч и да ме изчака. Прекосих тихата улица с дърветата, приближих жилищния блок и натиснах звънеца. Тъкмо се чудех дали да не вляза по втория начин, когато на близкия прозорец се появи един от съседите. Беше възрастен мъж с пуловер, ръцете му леко трепереха.
— Мики ли търсите?