— Да.
— Приятел ли сте му?
— Да, но не съм оттук.
— Е, хубаво, ама излезе. Преди около час.
— Каза ли ви къде отива?
— О, не, господине, просто го забелязах когато тръгна. Стори ми се, че заминава за по-дълго. Може би ден-два. Носеше куфар.
Благодарих, върнах се в таксито. Новините за кончината на Ал Зи явно са се разнесли мълниеносно. Някои хора могат и да се чудят кой ли е убиецът, но Мики Шайн незабавно се бе досетил. Сега мисля, че е знаел какво ще стане още от мига, в който му бяха казали, че ще го посетя. Знаел е и че ще настъпи час за равносметка.
Таксито ме отведе до заведението на Джейкъб Уърт на „Стюарт“, където ме чакаха Рейчъл, Ейнджъл и Луис. Часът бе късен, градусът бе доста висок, група хора с невероятно фалшиви гласове вече пееха заедно с пианиста. Оставихме ги да си пеят и се преместихме през няколко заведения по-нагоре към „Монтие“, където се настанихме в едно сепаре и нервно зачакахме да ни донесат нещо за ядене. Оказа се, че сервират тайландска кухня. Не беше лоша.
— Този е добър — подхвърли Луис. — Вероятно те следи още от пристигането ти, да знаеш.
Кимнах.
— За съжаление сто на сто знае и за Мики Шайнберг. И за Рейчъл. И за вас двамата. Съжалявам. Виновен съм.
— За него това си е игра — отвърна Луис, сякаш не ме бе чул. — Разбираш го, нали? Паяци вместо поща, визитки с отрова, бъзика се с тебе, момче, изпитва те. Знае кой си и вероятно му харесва идеята да се изправи срещу теб.
— Нали си човек с репутация — захили се Ейнджъл. — То си е за чудене, дето досега всеки психар от тук до Флорида не се е запътил за Мейн да си мери силите с теб.
— Не е много смешно, Ейнджъл.
— Ако ти е много тъжно, викни си някой поп — озъби се той.
Замълчахме, навели глави, но в следващия миг Луис незабавно ми вдигна настроението.
— Предполагам се досещаш, че идваме с теб в Мейн.
— И аз — рече Рейчъл и ме изгледа продължително.
— Ангели хранители, а? — усмихнах се аз и ми стана някак мило.
Най-добре се решаваше въпросът с Рейчъл. Така или иначе трябваше да я скрия някъде — тя беше най-уязвимата от всички. И отново разбрах, че тази жена направо ми чете мислите.
— Но не за протекция, Паркър — добави тя троснато и лицето й сякаш се изостри. — Идвам, защото имаш нужда от помощ. Например с Марси Бекър и родителите й, пък и със семейство Мерсие. Ако фактът, че заедно с тези двамата дангалаци пристигаме у вас, те прави щастлив, това си е само един плюс за тебе, нищо повече. Аз не идвам, за да се хвалиш, че ще ме пазиш, да знаеш!
Ейнджъл чак изцвърча от кеф и я изгледа с възхищение.
— Ето на това се вика жена, ти казвам! — пропя той. — Да ти сложим един тесен кожен панталон, елече и патлак и ставаш лесбийска икона, а?
— Да го духаш, дебелак — оплези му се тя.
Е, речено-сторено. Вдигнахме наздравица за решението — те с бира, аз с минерална водица.
— Е, благодаря ви — рекох. — Добре сте се присъединили към войната.
Глава тринайсета
На другия ден сутринта вестниците пощуряха. На първа страница на „Хералд“ се мъдреше доста прилична снимка на Ал Зи, приведен на стола в „Уонг“, а над нея голямо заглавие „МАФИОТСКИ БОС УБИТ“. Три думи, които вестникарите обичат до полуда и винаги ги изписват с надебелени и огромни букви, че просто няма място за друг текст. Така беше и в „Хералд“ — основната информация отиваше и на втора страница.
Оказа се, че гърлото на Томи Качи било прерязано дълбоко от край до край, всички вени, артерии и прочие прекъснати, главата почти отделена. Пъд бе пробол тила на Ал Зи с тънък, дълъг стилет, който бе минал през малкия мозък, засегнал и мозъчната кора. Освен това, вероятно с някакво много остро ножче, може би скалпел, Пъд бе направил разрез по дължина на средния пръст на дясната ръка на Ал Зи и накрая отрязал горната му част при ставната връзка.
Всъщност това го научих не от „Хералд“, а от детектива Маккан, който ми позвъни по телефона, докато седях на масата в кухнята на Рейчъл и разлиствах вестниците. Самата Рейчъл беше в банята. Чувах я да си тананика песничка на Ал Грийн, ама фалшиво.
— Този тип е нагъл и смел — коментира Маккан. — Големи топки трябва да имаш, за да се осмелиш да ликвидираш двамина като въпросните, и то на обществено място. На аварийните изходи за съжаление камери няма, затова не разполагаме с нищо черно на бяло, освен с твоя разказ, Паркър. Някакъв дядка на улицата запомнил номера, ама се оказа откраднат от една импала преди два дни в Конкорд, така че никс по този въпрос. Убиецът е имал достъп до залата ВИП, ключът е електронен — карта. Дошъл си е подготвен. Не е трудно за момчета, които разбират от тези техники. Ал Зи е ходил на всяка премиера в „Уонг“. Беше си гадно мафиотско копеле, но иначе класа имаше. Винаги си е взимал баровски места, така че не е било трудно да се предвиди къде ще бъде и този път. Що се касае до липсващия връх на пръста, това вече си е определен почерк и сега преравяме компютрите за подходяща информация, включително и тази на ФБР.