И сега вече затвори.
Купих си билет за редовния полет на „Делта“ до Ла Гуардия, сетне позвъних на Ейнджъл и Луис. Пихме кафе с Рейчъл в „Старбъкс“ на „Нюбъри“, сетне хванах такси за летището. Някъде в един и нещо следобед бях в Ню Йорк и си взех стая в „Ларчмонт“ на „Уест 11-а“. Този хотел не е от класата на Доналд Тръмп, но пък е чист и не особено скъп, при това стаите му не са като кибритени кутийки. И още един плюс: предната врата се заключва, а до нея седи едно момче колкото Кинг Конг и пуска само гостите.
Градът бе задушен, с доста влага във въздуха. Изпотих се още преди да стигна хотела. Според прогнозите времето се канеше да се променя, но дотогава климатиците щяха да прегреят, а на по-бедните се налагаше да се охлаждат с евтини вентилатори. Взех бърз душ в общата баня и хванах такси до „Уест 86-та“ Синагогата на „Б’ней Ешурун“, където се бе подвизавал Йоси Епстайн, има офис на 89-а, недалеч от училището за езда „Клермон“. И така, и така се намирах в Манхатан, защо да не науча нещо повече за убийството му. Минах покрай шумна група ученици, влязох в офиса, но се оказа, че идвам напразно. Никой не можа да ми каже нещо повече от онова, което вече знаех. За сметка на това ме отпратиха към центъра „Оренсанс“ на улица „Норфък“, където се бе преместил Епстайн, след като се бе разделил с бившето си паство.
Взех метрото, за да се спася от часа пик. Качих се на „Сентрал Парк Уест“, прехвърлих се на „Бродуей“ и „Ийст Хюстън“, излязох и пак започнах да се потя. Вървях покрай магазинчета за храна и деликатеси и такива, които продават маскирани като антики боклуци и накрая стигнах до „Норфък“. Това бе самото сърце на „Лоуър Ийст Сайд“: едно време тук бяха живели мнозина образовани люде — християни и юдеи — германски, полски, руски, латвийски и други. Само дето германските евреи бяха наричали руските „ориенталци“. Според някои източници улица „Алън“ била руска територия, толкова много руски евреи живеели на нея. Тук хората съществували в комуни, били съпричастни едни с други, помагали си, регистрирали си асоциации, занимавали се с търговия и спестявали усърдно, за да могат да изпратят децата си в качествени колежи и да им осигурят по-свестен живот. Е, в някои квартали имало сблъсъци с местните ирландци и животът течал неспокоен.
Но днес тези времена са вече в миналото. На „Гранд“ все още има някоя и друга еврейска кооперация, доста книжарници, производители на стария тип дрехи, една-две прекрасни хлебопекарници от доброто старо време, винарски магазини от същото и, разбира се, „Кац“, онзи — последния тип магазинчета за домашна храна, за съжаление вече попаднали в ръцете на доминиканците. По голямата част от ортодоксалната еврейска общност се премести на „Боро Парк“, „Уилямсбърг“, или на „Краун Хайтс“. Онези, които останаха, са или много бедни, или достатъчно упорити да отстъпват по периферията или да се местят в далечни райони като Маями. Центърът „Оренсанс“ е най-старата оцеляла синагога в Ню Йорк, известна навремето като Анше Чесед, което в груб превод значело Хора на добротата. Веднага му личи, че принадлежи към други, стари времена. Строен е през 1805 г. по модела на Кьолнската катедрала от берлинския архитект Александър Салцер за германските евреи. Днес синагогата се издига все така величествено, за да доминира над улица „Норфък“, и напомня, че част от старото още живее в настоящето. Влязох през странична врата, пресякох тъмното фоайе и се намерих в главната зала в неоготически стил сред множество елегантни колони и балкони. Проникващата през прозорците мъждива светлина боядисваше интериора в цвета на стар бронз, хвърляше сенки върху множество цветя и бяла лента — останки от нечия неотдавнашна сватба. В единия ъгъл метеше възрастен и побелял дребен мъж, облечен в син гащеризон. Прибираше купчина хартии и счупени стъкла в кофичка. Когато приближих, спря и ме изгледа. Показах си документите и попитах дали ще намеря някой, който би склонил да поговорим за Йоси Епстайн.
— Днес няма никой — рече той. — Елате утре.
— Може би пък да се обадя на някого? — подсказах аз.
— По-добре елате утре.
Днес видимо чарът ми не действаше, май не му бях особено симпатичен. Смених тактиката.
— Може би да поразгледам наоколо? — попитах и без да чакам отговор, тръгнах към къса стълба, която сигурно водеше към мазето. Слязох по нея и се озовах пред заключена врата с кратък некролог по повод кончината на Епстайн. На табло отдясно имаше бюлетини със съобщения за цикъла на службите и часовете по староеврейски. Друго особено не забелязах, макар че десетина минути се мотах из просторното помещение. Изтупах прахта от дрехите си и се заизкачвах обратно по стълбата.