— Вярвам, че може да има хора като него — отвърнах просто. — Но не смятам, че правдата винаги играе роля в създаването им или пък че техните действия й служат.
— Добре, да кажем човек — тихо рече старият евреин. — Да кажем също правда, особено ако тя има Божието вдъхновение. Е, ние изпратихме нашия Голем. И нека бъде изпълнена Божията воля.
В очите му играеха странни светлини. Усещах двусмислието в думите му. Бяха изпратили един убиец да накаже друг убиец, насилие срещу насилие. С целия риск, който може да създаде подобна тактика.
— Кой сте вие? — попитах го и в съзнанието ми се появи подозрение.
— Наричат ме Бен Епстайн — отвърна той. — Аз съм изкуплението, за да почива синът ми в мир.
Сетне вратата се захлопна след него, раздвижи въздуха в тихата синагога като въздишка от Божията уста.
В деня на смъртта си Лестър Баргъс е сам зад тезгяха на магазина. Денят е същият, в който аз срещам бащата на Йоси Епстайн. Джим Гоулд, нает от Баргъс на половин работно време, е в задното дворче — разглобява и смазва чифт откраднати пистолети „Хеклер & Кох“. В задното помещение няма никой, а там са поставени двата монитора, свързани с камерите, наблюдаващи интериора на магазина. Едната е над вратата и се вижда ясно, другата е миниатюрна и е скрита в стереоуредбата недалеч от касовия апарат. Лестър е ужким внимателен, но недостатъчно. В магазина има микрофони, а той не знае. Знаят само момчетата от агенцията за контрол на търговията с оръжия, които следят незаконните продажби на Баргъс вече почти 11 дни.
Работа почти няма и Лестър лениво подхвърля щурчета на любимия си хищник — богомолката в стъкления съд. Вратата се отваря. Черно-белият запис, който правят двете камери, е доста странен, когато го гледат впоследствие: новодошлият изглежда съвсем не на място в магазина. Облечен е в черен костюм, черните му обувки лъщят, носи бяла риза, тънка черна вратовръзка, на главата — черна шапка, на раменете — дълго до средата на прасците палто — също черно. Човекът е висок над метър и осемдесет, добре сложен. Трудно е да се прецени възрастта му — може да е някъде около четиридесетте, та дори и до седемдесетте.
След грижливата обработка на отделни — по-ясни — кадри от записа става още по-интересно. Мъжът наистина е от странен по-странен: кожата по лицето му е силно опъната, сякаш под нея няма плът, а само кост. Сухожилията на челюстите и врата изпъкват ясно, скулите му лъщят като стъклени, вежди няма. Агентите, които работят по случая, подозират в началото, че може би е силно рус и затова космите не са излезли на образ. При силно увеличение и компютърна обработка обаче се оказва, че такива няма — кожата над очите е възгруба, като че носи стари белези от нещо.
Външният вид на новодошлия видимо шокира Лестър Баргъс. На записа се вижда как той стреснато отстъпва назад. Облечен е в бяла тениска, на чийто гръб има емблема на „Смит & Уесън“, и в сини джинси, хлабави и увиснали на задника му, сякаш се надява след време да ги запълни.
— С какво мога да ви помогна? — това е гласът на Лестър, тонът на записа е внимателен, но и пълен с надежда.
Денят е беден откъм бизнес, а всяка продажба си е пари, особено при този странен тип, който при все това може да се окаже човек с повече сухо.
— Търся ето този човек — отвръща клиентът с акцент на чужденец и вади от джоба снимка.
Английският звучи като втори език, дори може би като трети. Възможно е човекът да е европеец — не германец, но да кажем поляк или чех. По-късно експертите ще предположат, че е унгарец, а в някои негови думи звучат еврейски окончания. Най-вероятно е евреин от Източна Европа, но е живял и в други страни, включително Франция.
Слага снимката на тезгяха и я побутва към Лестър, а последният отвръща, без дори да я е погледнал:
— Не го познавам.
— Вижте я — настоява новодошлият и Лестър Баргъс усеща по някакъв неведом начин, че отсега нататък няма значение какво казва или прави — нищо не е в състояние да го спаси от този човек.
Протяга ръка и докосва снимката за пръв път, но пак не я поглежда, а само я отблъсква с пръсти. Не помръдва глава, а дясната му ръка полазва към лавицата под тезгяха, където държи рязаната пушка. Почти я е докоснал, когато се появява пистолетът. Оръжейниците по-късно ще идентифицират оръжието като „Jericho 941“, израелско производство. Лестър Баргъс отдръпва ръка и я поставя на тезгяха до лявата. Сетне започва да трепери.