— За последен път ви казвам, г-н Баргъс, погледнете фотографията!
Този път Баргъс навежда глава, заглежда се в снимката, преценява възможностите си. Очевидно познава човека на нея и другият знае това предварително. Иначе защо да идва в магазина. На записа почти не се долавя звукът от преглъщането на Баргъс.
— Къде мога да намеря този човек? — пита мъжът в черно, чието изражение не е променено нито на йота.
Кожата по лицето му се е опънала до скъсване и той сякаш говори с мъка. Но излъчващата се от него заплаха е очевидна, тя почти физически се усеща и от записа. Застаналият насреща му Лестър Баргъс е видимо ужасен. Страхът личи в гласа му, когато изрича може би предпоследното си изречение.
— Той ще ме убие, ако ви кажа — фъфли Баргъс.
— Иначе ще ви убия аз — отвръща мъжът.
Тогава Баргъс произнася последните си думи и в тях проблясва прозрение, каквото не съм и подозирал у него.
— Вие така и така ще ме убиете… — изрича Лестър тежко и нещо в гласа му вероятно казва на убиеца, че повече и дума няма да чуе от жертвата си.
— Да — казва той. — Ще ви убия.
Изстрелите излизат на записа като топовни, но също изкривени и на места приглушени. Първият куршум отхвърля Баргъс назад, сетне тялото му заиграва грозен танц — следващите куршуми го подхвърлят и въртят като парцалена кукла ту насам, ту натам. На брой са общо десет. Сетне се чува друг шум и в кадър излиза част от фигурата на Джим Гоулд. Още два гърмежа и Гоулд пада напред върху тезгяха. Убиецът го прескача и изчезва във вътрешността на магазина. Когато агентите пристигат, него отдавна вече го няма.
Снимката е на тезгяха, залята с кръв. На нея е показана група демонстранти пред гинекологична клиника за аборти в Минесота. Мъже и жени размахват плакати; разчекнали усти, те вероятно крещят заканителни думи, защото други зрители встрани стоят с шокирани лица, а полицията се опитва да ги задържи на място. Вдясно се вижда тялото на полулегнал до стената мъж, над него надвесени хора в бели престилки. На паважа около него и на стената, на която е опрян, чернее кръв. Някъде в периферията на групата демонстранти се вижда мъж, който се отдалечава от сцената, ръцете му са в джобовете на връхната дреха. Извърнал глава към умиращия, той се усмихва, над очите му са надвиснали тежки гънки кожа, вижда се червеникавата му коса.
Г-н Пъд, усмихнат.
Човекът, убил Лестър Баргъс, е пристигнал предния ден с английски паспорт. Кацнал е на летище Логан. Представил се е като бизнесмен, който търси да купи препарирани животни. Даденият на имиграционните власти адрес се оказва неотдавна разрушен китайски ресторант в Болъм, в южната част на Лондон.
Името на паспорта е Клей Диймън.
Така нареченият Голем.
Глава четиринайсета
Същата вечер, докато отнасяли труповете на Лестър Баргъс и Джим Коулд в моргата, аз бях на път към „Чъмлис“ на „Бедфорд“ — най-приятното барче в Гринидж Вилидж. Всъщност то е някъде по средата между „Бароу“ и „Гроув“, но мъчно се намира, защото няма табела с името, само лампа над голямата врата с метална решетка. „Чъмлис“ съществува от време оно, когато продажбата на алкохол е била забранена и все си е почти същото тихо място, любимо на мнозина, уютно, непретенциозно. През уикендите там ходят млади финансисти, банкери и разни интернет бизнесмени със сини ризи, костюми и вратовръзки, убедени, че хора като тях трябва да проявяват солидарност помежду си. Но през седмицата заведението си е традиционното — място, където редовно са се отбивали големи мъже като Селинджър, Скот Фицджералд, Юджийн О'Нийл, Орсън Уелс и Уилям Бъроуз, като за разнообразие редували „Чъмлис“ с „Уайт Хорс“ или „Марис Крайсис“.
Времето бе облачно, сиво, прихлупено; въздухът висеше тежък, гнетеше пешеходците. Смях не се чуваше, от време на време прозвучаваше някоя и друга ругатня. Тълпи хора излизаха от подлезите и изходите на метрото с намръщени физиономии и влошено настроение, сякаш ги стягат обувките. В такива дни дрехите лепнат по запотените тела, всичко е влажно на допир, целият град се поти бавно и мъчително, изхвърля от порите си мръсотия и боклуци; те изведнъж се появяват по всички пукнатини в паважа, дупки и дупчици в тротоарите, по старите стени. Поглеждах към небето в очакване на гръмотевиците, но нямаше дори и следа от тътен.
Влязох в бара: по напръскания с влажни трици под се излежаваха няколко лабрадора — и те неспокойни, горките. Хора имаше на барчето, а и по тъмните сепарета. Седнах на дълга пейка до входа и си поръчах сандвич и кола. В „Чъмлис“ правят чудо сандвичи — хамбургери, с ребърца или риба.