Доста вода бе изтекла от последното ми идване във Вилидж. Струваше ми се, че са минали десетки години, а не месеци, откакто бях се изнесъл от нюйоркския апартамент, за да се преместя в Мейн за постоянно. Тук ме чакаха призраци от миналото, като Пътника например — на ъгъла на „Сейнт Маркс“ в Ийст Вилидж телефонната будка си стоеше. Оттам ми се бе обадил мръсникът, когато ми изпрати онова, което бе останало от лицето на дъщеря ми, в буркан. Ето го и бистрото на ъгъла, където редовно се отбивахме като гаджета със Сюзън, „Елефант & Касъл“, където пък похапвахме неделно време, за да поемем сетне по алеите на Сентрал Парк или по музеите.
Неволно поглеждайки към кучетата, ми се стори, че са същите, които Сюзън обичаше да милва, докато чака да дойде питието. И Дженифър ги хареса много, когато веднъж я доведохме с нас — Сюзън й бе разказала какви мили животни са те и детето продължително се бе молило да дойде с нас, за да ги види. Докато влизах, все още мислех, че всички тукашни места са като потенциална бомба със закъснител — заредена не с взривно вещество, а с болка и мъчителни спомени. Би трябвало да изпитвам познатата ми агония, но вместо това усещах някаква си странна, отчаяна благодарност, че съм на това място отново, че са тук и двете стари псета на пода, заради това, че спомените носят влага в очите и стягане на стомаха, но не и познатата ми тежка мъка.
Сигурно е така, защото някои неща не бива да се забравят. Добре е, а е и правилно човек да си припомня за най-обичните си люде, да намери някакво постоянно място за тях в настоящето, а и в бъдещето, за да се превърнат те в скъпа част от него самия, за да си ги припомня с мили чувства, а не със страх. Не бе предателство спрямо Рейчъл и това, което тя означава за мен, да помня Сюзън и Дженифър, каквито си бяха някога в живота ми. Винаги има начин да живееш така, че загубената любов и новото начало да съществуват съвместно в теб, в моя случай така, че да не загубя спомена за съпругата и дъщеря си. Седях на пейката отпуснат и за известно време се загубих във времето, докато единият лабрадор не се дотътри до мен, за да побутне ръката ми с носа си. Търсеше внимание животинката, а топлите му лиги зацапаха панталоните ми, но не ми пукаше. Погалих го, а очите му благодарно следяха милувките на ръката ми.
В книжарницата на „Юниън Скуеър“ бях заварил последно копие от „Портланд Прес Хералд“ и сега любопитно го разлистих с надежда да намеря новини за Ийгъл Лейк. Имаше — дори две. Описание на големите трудности при разкриване на находките, обаче по-интересно бе твърдението на експерти, че са идентифицирани две от предполагаемите жертви: Лайл Корниш и Вирна Келог. И двамата — убити, това бе доказано. Корниш починал вследствие на огнестрелна рана в тила. На Келог черепът е бил строшен, изглежда, с голям камък.
Излизаше наяве истината за Баптистите от Арустук. Бавно, но сигурно. Не бе вярно, че са се разпръснали и всеки е поел пътя си към нови комуни и нов живот. Напротив — били са убити зверски и нахвърляни в общ гроб, някъде на девствена земя. И там си бяха останали — затворени в забравена празнина на кухия ни свят. Докато един ден костите им бяха видели светлината на пролетен ден.
Затова ли бе умряла Грейс? Защото бе успяла да проникне зад мъртвите пластове на времето и да разкрие нещо за тези хора? Нещо, което някой си не желае да става всеобщо достояние? Ясно бе, че час по-скоро трябва да се върна в Мейн и да се срещна лично с Джак Мерсие и Картър Парагон. Усещах, че тичането подир г-н Пъд ме отвлича от главната задача — разследването на смъртта на Грейс. Но пък важна бе и връзката между Пъд и Братството, тя играеше роля в случилото се. Пъд бе свързан с кончината й по някакъв начин — в това бях повече от сигурен, но не той бе слабото звено. То бе Картър Парагон и непременно трябваше да го попритисна, за да разбера коя е причината някой да сложи край на живота на Грейс Пелтие.
Все пак бях дошъл тук, за да се видя с Мики Шайн и това бе задача номер едно. Вече бях прегледал „Вилидж Войс“, особено секцията за музеите. В „Клойстърс“ бе средновековната колекция на „Метрополитън Мюзиъм“, а сега там гостуваше друга изложба — артистичен отзвук на Откровението по Йоана. В съзнанието ми се мярнаха познати заглавия на книги… да, бях ги виждал в кабинета на Мерсие — Откровение, Апокалипсис. Странно нещо, „Метрополитън“ и Джак Мерсие да имат общи интереси, що се касае до книги и рисунки за края на света.
Тръгнах си от „Чъмлис“ около десет часа. Погалих дремещото в краката ми куче на излизане — за късмет. Докато вървях навън под тъмното небе, ръката ми още миришеше типично — на влажна кучешка козина, а градските шумове сякаш отскачаха от прихлупените нощни облаци. В нечия врата отдясно долових помръдването на сянка, но не й обърнах внимание. Оставих я да си върви след мен.