Постепенно в комуната се породили враждебни настроения спрямо Фокнърови. Децата им, които Фокнър настоявал да приемат имената Адам и Ева, се държали зле с другите. Елизабет намеква смътно за проявена от тях жестокост както към животни, така и към хора. Явно е, че тази информация е събудила опасения у Лина, защото в писмо от 7 август 1963 година Елизабет се опитва да успокои сестра си с думите, че техните трудности са нищо в сравнение със страданията на първите преселници пуритани в Америка, пилигримите, дошли на борда на кораба „Мейфлауър“ през 1620 г., или онези борчески люде, които са живели на индианска територия, страдайки от набезите и враждебността на коренните жители. „На Бога и на Христа, наший Спасител, се уповаваме, както и на Преподобния Фокнър, който е пътеводната ни звезда!“ — патетично пише Елизабет.
Но писмото съдържа и първи намеци за Лайл Келог, към когото Елизабет, изглежда, вече таи по-специални чувства. Изглежда, че в отношенията в семейство Джесъп липсва сексуалната страна, но не е известно дали поради някаква по-специална причина като брачен стрес или физически недостатък. Вероятно е между Лайл и Елизабет да е съществувала любовна връзка още някъде по времето, когато е изпратено въпросното писмо. А до ноември тя е вече напреднала до такава степен, че Елизабет описва Лайл на сестра си като „прекрасен мъж“.
Убедена съм, че тази връзка и нейният отзвук в комуната, веднъж станала тя известна, са допринесли до много голяма степен за разпадането на микрообществото. Ясно е и друго, и то пак от по-късни писма на Елизабет, че в сблъсъците и разпадането на групата голяма роля играе Луиз Фокнър, роля, която видимо изненадва Елизабет и може би в края е довела до сериозен конфликт между Луиз и собствения й съпруг.
Глава петнайсета
Стените на асансьора бяха украсени с картинки на котенца и кученца. От тавана висяха две саксии, в които пък бяха забити дръжките на няколко американски знаменца. Мека музика звучеше от неголям стереокасетофон, а операторът на самия асансьор Антъни Уошингтън седеше зад масичка на удобно столче. Асансьорът бе от старомодните пътнически — доста големи — на станцията на нюйоркското метро на 190-а улица. Транспортните власти се бяха опитвали да вкарат Антъни в правия път, но помня, че в пресата и общественото пространство се разпали широка кампания в негова зашита.
То в метрото отдавна е пълна скръб: в коридорите на станцията смърди на урина, боята се лющи по стените, между релсите постоянно тече черна отпадъчна вода. В подобна обстановка стотици редовни пътници виждаха в приумицата на Антъни само едно благородно и похвално усилие — поне малко да разведри нещата. И му бяха благодарни за него. Пък и смятаха, че и началниците му трябва да са благодарни, дори да му увеличат заплатата.
Беше някъде около 9 часа и петнайсетина минути, когато асансьорът на Антъни излезе на уличното ниво и аз се озовах на входа на Форт Трайон Парк. Времето се бе отпушило: на разсъмване прегърмя, затрещяха гръмотевици, сетне заваля здраво и вече няколко часа шуртеше постоянен, топъл дъжд на едри капки. Чадъри като гъби никнеха по улиците.
На спирката нямаше никой, нямаше го и рейса за „Клойстърс“, но какво пък толкова? Аз бях единственият пътник. Закопчах си палтото и хванах по „Маргарет Корбин Драйв“. Минах покрай малкото кафене отляво, група работници от чистотата се бяха подслонили под козирката му и отпиваха топло кафе от пластмасови чашки. Зад тях стърчаха развалините на старото укрепление от времето на Войната за независимост, то също носи името на Маргарет Корбин — първата американка, която се е била в освободителната война. Хрумна ми странният въпрос: дали днес тя би била така силна и смела, че да се изправи и срещу тълпите тукашни наркомани, крадци и нощни разбойници, които върлуват на мястото на победния й триумф. Помислих малко и реших, че защо пък не!
След няколко минути едрият силует на „Клойстърс“ се очерта пред мен — бреговата линия на Ню Джърси му се пада отляво. По моста на името на Джордж Вашингтон се нижеше постоянният трафик. Навремето Джон Рокфелер-син подарил този парцел на общината, а възвишението в центъра запазил за построяване на музей на средновековното изкуство — строежът му пък завършил през 1938 г. Интересен е този музей — пет сгради в стил средновековни сводести галерии, каквито има в манастирските обители, интегрирани в обща модерна структура, която силно напомня за някои европейски средновековни сгради. Затова наричат музея „Клойстърс“ — буквално преведено, би могло да значи Манастирите. Татко ме бе водил там като дете; още тогава всичко ми бе харесало много и впоследствие редовно посещавах това място. В средата има висока централна кула с бойници, арки и колони и при добро желание тук човек би могъл за малко да се вживее в ролята на странстващ рицар. Ако, разбира се, забрави, че наоколо са горите на Ню Джърси, а единствените девици в беда са жертвите на крадците или самотните майки.