Тъкмо посягах към пистолета, когато от сенките на колонадата вдясно се появи тънката, паякоподобна фигура на г-н Пъд, който държеше берета със заглушител. Ръката ми замръзна във въздуха.
— Е, ето ни и нас, г-н Паркър — рече той и в очите му грейнаха светлинки на омраза. — Вярвам, че ви харесва подобрението на пейзажа — мое дело.
Махна с ръка към крушата, в чието подножие се бе събрала локва червена дъждовна вода. Виждах лицето на Мики — то лъщеше и блестеше под водните капки, които сякаш оживяваха замръзналите му черти.
— Открих г-н Шайнберг в едно евтино хотелче на „Бауъри“. За долар и нещо стаята. Като открият останките му във ваната, сигурно цената ще падне под долар, а?
Дъждът упорито валеше, палтото ми подгизваше. Нямаше да има много посетители днес. Пъд на това и разчиташе.
— Идеята бе моя — продължи той. — Тъкмо и аз да направя нещо за средновековната атмосфера. Иначе екзекуцията… да, то си беше екзекуция — е дело на моята… партньорка.
По-далеч вдясно забелязах жената с обезобразеното гърло. Бе се подслонила под покрива на колонадата и стоеше облегната, в краката й — разтворена раница. Гледаше ни безмълвно, безстрастно и спокойно — истинска Юдита, току-що отрязала главата на Навуходоносоровия военачалник Холоферн.
— Много буйстваше — размаха ръка Пъд. — Ама и ние започнахме откъм гърба. Щом стигнахме до гръбначната артерия и нещата се поуспокоиха.
Усещах смит и уесъна под сакото, притиснат до стомаха ми като неизпълнимо обещание. Г-н Пъд ме изгледа и бавно вдигна беретата.
— Онази мадама — Пелтие — сви нещо от нас, г-н Паркър. Искаме си го обратно.
— Били сте вече у нас. Взели сте всичко, което имах — казах най-сетне.
— Лъжете. В дъртака го нямаше, но си мисля, че трябва да е именно у вас. И дори да не е така, пак знаете къде е.
— „Откровението“ ли? — налучквах, но, изглежда, точно на място, защото устните на Пъд потрепнаха и той кимна.
— Кажете къде е и обещавам, че няма да боли, когато ви убивам.
— Ами ако не кажа? — заинатих се аз и с ъгълчетата на очите си видях, че жената вдигна пистолета към мен.
Пъд обаче я изпревари. Досега скритата му в джоба на палтото лява ръка се появи навън. В нея имаше спринцовка.
— Ще се наложи да стрелям във вас. Няма да умрете, само ще станете безпомощен. И тогава… — той вдигна ръка и натисна буталото, а от иглата на спринцовката изхвръкна тънка струйка.
— С това ли ликвидирахте Епстайн?
— Тц. В сравнение с онова, което ви чака вас, бедният равин Епстайн замина на онзи свят спокойно, с усмивка. А вас ще ви боли много, г-н Паркър.
Насочи беретата към корема ми, но аз не гледах в пистолета му. В слабините на г-н Пъд се бе появила мъничка червена точка и сега бавно лазеше нагоре. Очите на Пъд проследиха моите и устата му се отвори в изненада, когато точката продължи пътя си през гърдите и врата и леко кацна точно на челото му.
— Но по-напред вас — рекох, а той вече се движеше.
Първият куршум откъсна част от дясното му ухо, но той успя да стреля. Нещо изсъска край мен, стана ми топло, макар че дъждът бе все така студен. Сетне избумтяха три поредни изстрела и в гърдите на Пъд зейнаха три черни дупчици. Куршумите би трябвало да минат през тялото му като през масло, но той само залитна назад. Сякаш някой го удари толкова силно, че да го прехвърли през стената.
В краката ми се разлетяха каменни късчета, чух няколко поредни изстрела от оръжие със заглушител. Хвърлих се за прикритие към кулата и в движение измъкнах пистолета, стрелях към колоните, където бе жената преди секунди. Но тя вече не беше там, а лазеше към вратата на „Стъклената галерия“, като се опитваше едновременно да стреля и да избягва идващия от две места огън — откъм стената, където бях аз, и откъм другата колонада, където тъмната сянка на Луис сякаш летеше напред, за да я пресрещне. Тя стигна до вратата, отвори я и се шмугна вътре. Скочих да я подгоня, но нещо свирна покрай лицето ми и се наложи да гушна тревата. Луис прескочи някакво препятствие, аз станах и изтичах до стената, но когато надникнах, Пъд го нямаше. Долу червенееше кръв върху смачканата трева — единствената индикация, че е бил на същото място.