Бун помълча, а последните му думи, преди да затвори телефона, бяха:
— Пак ще поговорим.
Не се и съмнявах в това.
Останах пред компютъра, като отварях ту едната, ту другата снимка. Ето я и Алисън Бек, доста по-млада, прегърнала покойния си съпруг, лицето й изкривено от мъка, кръв и по нейната престилка и ръце, наоколо надвесени колеги лекари. Сетне се вгледах в присвитите очички на измъкващия се през тълпата г-н Пъд. Питах се дали именно той е изстрелял смъртоносните куршуми, или само е оркестрирал действието. Както и да беше станало, вината му си бе налице и ето — още една част от общата загадка си идваше на мястото. По някакъв начин Мерсие се бе свързал и с Епстайн, и с Бек — личности, които са били готови да му помагат в ходовете срещу Братството. Но защо пък Мерсие се бе захванал с Братството? Каква беше тази игра? Просто още един пример на неговия либерализъм или имаше друга, скрита причина?
Оказа се, че само трийсетина минути по-късно пред вратата ми се зададе възможният отговор на този въпрос. Беше в черен мерцедес със сгъваем покрив. Колата спря. От шофьорското място грациозно се измъкна самата Дебора Мерсие в дълго черно палто. Сам-самичка. Брей! Въпреки падащия здрач бе с тъмни очила. Косата й дори и не потрепваше на лекия ветрец. Може би си бе сложила спрей, а може би бе акт на волята й. Или чист инат. Какво си мисли този вятър? Никой не може да се бъзика със съпругата на Джак Мерсие! Какво ли извинение си е измислила, че да зареже гостите си сами? Сигурно им бе казала, че отива за мляко.
Отворих вратата тъкмо когато тя стъпваше на най-долно то стъпало.
— Да не сте объркали пътя, госпожо Мерсие? — попитах учтиво.
— Някой от нас двамата наистина го е объркал — рече тя троснато и се спря — и ми се струва, че сте вие.
— При мен все така се случва — отвърнах още по-вежливо. — Зададе ли се разклонение — вилица насреща ми, все по кривия път хващам. Има-няма, отвело ме до някоя пропаст…
Стояхме един срещу друг на няколко метра разстояние и се гледахме като чифт сбъркани бандити от Дивия запад. Нещо зловещо имаше в нея, типичното за надута привилегирована дама от висшите кръгове на бялото общество: За миг си я представих като разярена оса — с жълти ивици по палтото и очички встрани на главата. Госпожата свали очилата и в бледите й бели очи сякаш съзрях всички айсберги на Северния ледовит океан, зениците й — свити и все по-смаляващи се като телата на удавени моряци, които морето тегли към дъното си.
— Моля, заповядайте — поканих я и се отдръпнах.
Тя тръгна нагоре по стълбите, но спря точно на вратата. Погледнах я. Разглеждаше къщата ми и ноздрите й потръпваха в откровена погнуса.
— Ако очаквате да ви пренеса през прага, трябва да ви кажа, че съм кутсузлия и току-виж онази работа не се получила — изтърсих, без много да му мисля.
Ноздрите й потрепнаха, потрепнаха и току се свиха, а зениците й станаха съвсем мънички — като връхчетата на топлийки. Сетне влезе бавно и внимателно, а токчетата й затракаха като кости в дъсчен ковчег.
Поканих я в кухнята, предложих й кафе. Тя отказа, но аз си сложих каната на огъня и така или иначе започнах да си правя за мен. Гледах я, докато си откопчаваше палтото, за да седне. Отдолу бе с тясна официална черна рокля малко над коленете. Краката й, както и всичко останало в нея, изглеждаха доста добре за над четирийсетте. Всъщност и за под четирийсетте, че и за трийсет и пет дори. Извади от чантата пакет дънхил и запали със златна запалка. Опъна дълго и с мерак, сетне пусна дълга, тънка струйка през присвитите си устни.
— Пушете си, не се стеснявайте — рекох.
— Ако се стеснявах, щях да искам разрешение.
— А пък аз щях да ви накарам да я загасите.
Тя кимна с глава и се засмя празно.
— Вие сте от онези хора, които считат, че всички са длъжни да изпълняват желанията им.
— Май в това отношение си приличаме, госпожо Мерсие.
— То е и единствената прилика, г-н Паркър — ледено отвърна тя.
— Да се надяваме — рекох още по-заядливо, отнесох каната на масата и си налях кафе.
— Размислих — рече тя. — Налейте и на мен.
— Хубаво мирише, нали? — подхвърлих аз.
— Или пък тук всичко останало мирише прекалено зле. Сам ли живеете?
— Сам с егото си.
— Представям си. Сигурно сте много щастливи заедно.
— Пълен екстаз — ухилих й се аз и взех от долапа чиста чаша.
Напълних я и я поставих пред нея, сетне извадих от хладилника млякото и го тропнах по средата между нас двамата.