Мерсие се изправи и тръгна към съпругата си, хвана я за раменете, и то здраво. Наведе се над лицето й и за пръв път ми се стори, че тя наистина е по-дребна и по-слаба от него самия.
— Дебора, какво си направила?
— Не разбирам какво ме питаш! — писна тя. — Какво искаш от мен, Джак?
— Моля те, Дебора — тихо рече той. — Моля те… не лъжи! Моля те, не лъжи повече, не и сега.
Изведнъж тя сякаш се срина и заплака.
— Нямаме повече нужда от услугите ви, г-н Паркър — рече Мерсие и цялото му тяло се разтрепери, макар че бе с гръб към мен. — Благодаря за това, което направихте.
— Те ще дойдат тук и ще се опитат да ви убият — рекох тихо.
— Ще се оправим… взел съм мерки. Възнамерявам да предам „Откровението“ на полицията веднага след сватбата на дъщеря ми. И с това ще приключим нещата. Сега напуснете дома ми, моля ви.
Излязох, но ясно чух зад гърба си гласа на Дебора Мерсие, който повтаряше:
— Прости ми, Джак, прости ми, моля те!
Нещо в гласа й обаче ме накара да се извърна и успях да зърна само едното й око, което ме прониза като пеперудка с карфица. Другото бе скрито зад широкото рамо на съпруга й.
Когато излязох, порнозвездата го нямаше никъде. Така че не успях да се заема с наместването на пръста му. Тъкмо се канех да се кача на колата, когато вратата се отвори и на блесналата светлина се открои фигурата на Уорън Обър.
— Г-н Паркър! — извика той.
Извърнах се и го изгледах. Опитваше се да ми се усмихне. Не успя и чертите на лицето му се разляха в гримаса на вкусил развалена риба човек.
— Вижте — рече той с известно усилие. — Ще забравим онази малка случка в кабинета — при положение, че вие разберете едно нещо: повече да не се занимавате с нищо, свързано с разследването на смъртта на Грейс Пелтие или с който и да е взаимно обвързан инцидент.
Поклатих глава.
— Така не става. Просто няма да стане — не е такава практиката. Както и обясних на г-жа Мерсие, съпругът й вече ми е заплатил за времето, знанията и опита ми като детектив в този случай. Не е купувал онова, което се нарича послушание, нито пък едно друго нещо на име съвест, не ме е купил и МЕН. МЕН, г-н Обър. Не съм от онези, които обръщат гръб на несвършената работа или на неразрешения случай. Постъпиш ли така, появяват се проблеми от морално естество.
Обър наведе глава, внимателно организираната му физиономия се разкриви под тежестта на неочакваното разочарование.
— В такъв случай по-добре си намерете добър адвокат, г-н Паркър — рече той.
Изобщо не отговорих, само се качих на автомобила и потеглих. Оставих го да си стои там — като потопен в мрака самотен ангел.
Джак Мерсие не ме бе наел, за да открия убиеца на Грейс. Или поне не това бе основната причина да потърси услугите ми. На първо място, искаше да разбере защо тя се бе заела с Братството, но пък си мисля, че през цялото време бе имал подозрения за отговора на този въпрос. Най-вероятно бе да го е виждал в очите на съпругата си. Всеки път, когато се е взирал в тях по-внимателно. Дебора бе желала Грейс да си отиде, да се махне от техния живот, просто да изчезне завинаги. Тя и Джак вече си имат дъщеря — няма нужда от други. Посредством съпруга си вече бе разбрала, че онези хора от Братството са наистина опасни, хич и не си поплюват. Защо тогава да не им подхвърли Грейс?
Спрях в паркинга за гости на „Блак Пойнт Ин“ и влязох. Ейнджъл и Луис бяха в голямата столова, седнали до прозореца — пред маса, отрупана с остатъците от обилна, вкусна и най-вероятно много скъпа вечеря. Седнах при тях и си поръчах кафе и десерт — нека и аз да похарча малко от парите на Мерсие, и без това са изцапани. Разказах накратко какво се бе случило. Ейнджъл поклати глава.
— Ама и тази Дебора Мерсие си я бива, а? Боклук и половина!
Малко по-късно се преместихме в бара. Чак сега забелязах, че Ейнджъл носи същите червени ботушки и панталони с увиснало дъно, че и модна риза в бяло. Той улови погледа ми и доволно се ухили.
— Хем маркови, хем евтини. Супер покупка — само за петдесет и девет парета и 95 цента.
— Глей само как са те извозили — подразних го аз, но той не се хвана.
Двамата си поръчаха бира, аз — сода. Бяхме единствените посетители в бара.
— Е, какво ще правим? — делово попита Луис.
— Утре вечер отиваме на отдавна отлаганото посещение на Братството — отвърнах веднага.
— А дотогава?
Отвън дърветата люляха клони и шепнеха неразбираеми за нас думи, вълните хвърляха бяла пяна върху Кресънт Бийч. Виждах мъгливите светлинки на Олд Орчард отзад в мрака; усещах ги като примамен зов на тайнствени морски същества, които изплават от морските дълбини и сякаш ме викат при себе си. И отново чух ехо от детството и юношеството ми по тези същите места.